Флинт си пое дълбоко въздух и го изпусна. Пилееха време.
— Ставай вече — каза той. Това бяха две от най-трудните думи, които някога беше изричал. — Опаковай си багаж за две нощи.
— Да, сър, да, сър! — Пелвис едва не скочи от леглото. Започна да хвърля дрехи в един кафяв куфар, нашарен със стикери, на които пишеше „Грейсланд“, „Мемфис“ и „Лас Вегас“. Мама усети вълнението на стопанина си и започна да бяга в кръг в стаята. Едва сега Флинт забеляза, че Пелвис носи истински сини велурени обувки с изтъркани токове.
— Не мога да повярвам, че правя това — измърмори ловецът на глави. — Сигурно съм се побъркал.
— Не се тревожете, ще правя каквото ми наредите — обеща Пелвис и към куфара му полетяха бельо, чорапи и ризи в ярки цветове. — Ще съм толкова тих, че няма да забележите, че съм с вас!
— Сигурен съм, че ще е така.
— Всяка ваша дума ще е заповед за мен. Ах… имате ли нещо против да взема нещо за ядене? Огладнявам, докато пътувам.
— Просто го направи по-бързо.
Пелвис натъпка една пазарска чанта с понички с глазура, бисквити „Орео“, бисквити с фъстъчено масло и кучешки бисквити. Усмихна се широко на фона на идола си, който се хилеше на Флинт от плаката зад имитатора.
— Готови сме! — заяви Пелвис.
— Имам едно много-много важно правило. — Флинт пристъпи към него и го погледна в очите. — Не трябва да ме докосваш. Ясно? Същото се отнася и за кучето ти — ако ме докосне, изхвърча през прозореца. Чуваш ли?
— Да, сър, чувам ви много добре. — Дъхът на Пелвис накара Флинт да потръпне — миришеше на мътеница.
Ловецът на глави се обърна, набута ръката на Клинт в ризата си и излезе от неприятната стая. Пелвис взе куфара и храната и го последва; мятащата късата си опашка Мама тръгна след своя крал.
7. Голяма стара жаба
Дан пусна монета от четвърт долар в телефона пред бензиностанция „Амоко“ на магистрала 28, която се намираше на около единайсет километра западно от Александрия. Часът беше единайсет и двайсет и бензиностанцията беше затворена. Дан натисна 0 и каза на оператора, че името му е Даниъл Луис и иска да се обади на Сюзан Ламбърт от „Джаксън авеню“ 1219 в Александрия за нейна сметка.
Зачака номерът да бъде набран. Болката пулсираше в главата му, а когато облиза устните си, езикът му дращеше като шкурка. Едно позвъняване. Две. Три. Четири.
Не са си у дома, помисли си Дан. Заминали са, защото Сюзан е знаела, че ще искам да видя…
Пет позвънявания. Шест.
— Ало? — Гласът ѝ беше напрегнат и остър като бодлива тел.
— Ще приемете ли разговор от Даниъл Луис за Сюзан Ламбърт за ваша сметка? — попита операторът.
Настъпи тишина.
— Госпожо? — приканиха от другата страна.
Тишината продължи. Дан чу ударите на собственото си сърце.
— Да, ще приема разговора.
— Благодаря ти — каза Дан, когато операторът затвори.
— Полицията е тук. Чакат да се появиш.
— Знаех си, че ще ме чакат. Подслушват ли ни?
— Не и тук. Попитаха ме дали смятам, че ще се обадиш, но аз им отговорих, че няма да го направиш и че не сме разговаряли от години. Наистина минаха години, нали знаеш?
— Да. — Дан млъкна за миг и се ослуша за някакви изщраквания, но такива нямаше. Трябваше да поеме риска, че полицията не подслушва телефона. — Как е Чад?
— Как си мислиш, че е, след като научи, че баща му е убил човек?
От тези думи го заболя.
— Не знам какво си чула, но искаш ли да изслушаш и моята версия на историята? — попита Дан.
Сюзан отново млъкна. Тя имаше дарбата да превръща мълчанието в тежък гранит, който притиска черепа ти. Поне още не беше затворила.
— Банката уволни господин Джарет, управителя на кредитния отдел — започна той. — Наеха нов човек, който искаше да ми отнеме пикапа. Този тип ми каза някои лоши неща, Сюзан. Знам, че това не е извинение, но…
— Така е, не е — прекъсна го тя.
— Просто полудях за момент. Започнах да вилнея в кабинета му. В главата ми беше единствено мисълта, че без пикапа си бях с още една стъпка по-близо до ръба. Дойде един охранител и ме заплаши с пистолет. Взех му го. В следващия миг обаче Бланчард също извади оръжие и знаех, че ще ме застреля. Кълна се, че не исках да го убивам. Всичко се случи много бързо — беше като падане от влак. Няма значение какво говорят по телевизията и радиото, не съм отишъл в банката, за да убия някого. Вярваш ли ми?
Не получи отговор.
— Двамата с теб сме имали неприятни моменти — каза Дан, който беше стиснал толкова силно слушалката на телефона, че пръстите го заболяха. — Знам… страх те е от мен и не мога да те виня. Трябваше да потърся помощ много отдавна, но се страхувах. Нямах представа какво ми е и смятах, че си губя разсъдъка. Бях преживял прекалено много. Може би няма да ми повярваш, но никога не съм те лъгал, нали?