— Така е — отвърна Сюзан. — Никога не си ме лъгал.
— Не те лъжа и сега. Когато видях пистолета в ръката на Бланчард, нямах време да мисля. Ситуацията беше той или аз. След случилото се избягах, защото знаех, че съм го убил. Кълна се в Бог, че точно това стана.
— О, господи — каза жената с изпълнен с болка глас. — Къде си?
Ето го и въпросът, който Дан знаеше, че ще му зададе. Можеше ли да се довери на Сюзан, че полицията не ги подслушва?
Не трябваше ли тя да подпише някакви формуляри, в случай че се съгласеше на подслушването? Двамата вече не бяха съпруг и съпруга, а и миналото им не беше особено щастливо, така че полицията спокойно можеше да предположи, че ще бъде уведомена, ако ѝ се обади.
— Смяташ ли да им кажеш? — попита Дан.
— Инструктираха ме да ги уведомя, ако се обадиш.
— Ще го направиш ли?
— Казаха ми, че ще си въоръжен и опасен, че навярно си изгубил разсъдъка си и че ще ми поискаш пари.
— Това са пълни глупости. Нямам оръжие и не ти се обадих, за да искам пари.
— Защо ми се обади, Дан?
— Аз… искам да видя Чад.
— Не — отвърна веднага Сюзан. — В никакъв случай.
— Знам, че не те е грижа за мен. Не те виня. Но те моля да ми повярваш, Сюзан. Не искам да нараня никого. Не съм опасен. Направих грешка. По дяволите, направих адски много грешки.
— Можеш да поправиш тази — каза жената. — Можеш да се предадеш и да пледираш самозащита.
— Кой ще ме чуе? Онзи охранител ще каже, че съм носил пистолет в себе си. Банката ще го подкрепи, защото в никакъв случай няма да си признаят, че един болен и стар ветеран може да вземе оръжието на…
— Болен? Какво имаш предвид с това?
Дан не искаше да споменава болестта си, защото нямаше нужда от съчувствие.
— Имам левкемия — отвърна той. — Мисля, че е от „Ейджънт Ориндж“. Лекарите казват, че вероятно ще живея още две години. Най-много три.
Сюзан не отговори, но Дан чуваше дишането ѝ.
— Ако полицията ме залови, ще умра в затвора — продължи той. — Не мога да прекарам последните две години от живота си зад решетките. Просто не мога.
— Ах, ти… проклет глупак! — експлодира неочаквано бившата му съпруга. — Господи! Защо не ми каза?
— Не исках да се тревожиш.
— Можех да ти дам малко пари! Щяхме да измислим нещо, за да си стъпиш на краката! Защо продължаваше да изплащаш издръжката на Чад всеки месец?
— Защото той е мой син. Защото съм ти задължен. Защото съм задължен и на него.
— Винаги си бил прекалено твърдоглав, за да помолиш за помощ! Това ти е проблемът! Защо, за бога, не можа… — гласът на Сюзан я предаде, той беше изпълнен с емоции, които изненадаха Дан — … защо не можа да преглътнеш гордостта си и да ми се обадиш?
— Обаждам ти се сега — отвърна той. — Прекалено късно ли е?
Тя млъкна. Дан зачака. Едва когато я чу да подсмърча и да си прочиства гърлото, разбра, че плаче.
— Ще ти дам да говориш с Чад.
— Моля те — каза той, преди да е успяла да остави слушалката, — не може ли да го видя? Само за пет минути? Смятах, че ще ми е достатъчно само да чуя гласа му, но имам нужда да го видя, Сюзан. Няма ли някакъв начин?
— Не. Полицаите ми казаха, че ще наблюдават къщата цяла вечер.
— Отпред ли са? Дали няма да мога да се промъкна отзад?
— Не знам къде са и колко са. Оставиха ми само някакъв номер. Предполагам, че е на мобилен телефон и че те са в някоя кола на улицата.
— Искам да видя и двама ви — каза Дан. — След тази вечер ще изчезна. Може би ще успея да напусна страната, ако извадя малко повече късмет.
— Името и снимката ти са по всички новини. Колко време мислиш, че ще мине, преди някой да те познае и властите да те заловят или застрелят? Знаеш за наградата, нали?
— Каква награда?
— Президентът на онази банка дава петнайсет хиляди долара за главата ти.
Дан не успя да потисне изнервения си смях.
— По дяволите, а поисках от тях само седмица отсрочка. Сега са готови да похарчат петнайсет хиляди долара за мен? Не се учудвам, че икономиката ни е в подобно окаяно състояние.
— Забавно ли ти е? — сопна се Сюзан и гласът ѝ отново се изпълни с емоции. — Никак даже не е смешно! Сега синът ти ще смята, че баща му е убиец! Според теб и това ли е забавно?
— Не е. Точно заради това искам да го видя. За да му обясня как стоят нещата. Искам да видя лицето му и той да види моето.
— Няма начин, освен ако не се предадеш преди това.