— Слушай… може би има един начин — каза Дан с облегнато на грубата тухлена стена рамо. — Ако си съгласна, разбира се. От теб зависи.
Минаха няколко секунди, в които Сюзан мълчеше.
— Искаш ли да чуеш идеята ми? — прикани я той.
— Не мога да ти обещая нищо.
— Просто ме изслушай. Когато затворя, набери номера на полицаите и им кажи, че съм се обадил.
— Какво?
— Кажи им, че са били прави, че разполагам с две-три оръжия и че звуча като побъркан. Обясни им, че идвам да те видя възможно най-скоро. После им кажи, че се страхуваш да останеш в къщата и че искаш да прекараш нощта в мотел.
— Това няма да сработи. Ще разберат, че лъжа.
— Защо да не сработи? Те не наблюдават теб, а къщата. Бездруго вече смятат, че съм въоръжен до зъби и съм луд, така че ще искат да те изведат оттам. Навярно ще евакуират целия квартал.
— Те ще ме проследят, Дан. Не, няма да сработи.
— Струва си да опитаме. Може да изпратят някой да те проследи до мотела, за да провери дали ще отседнеш в него, но едва ли ще остане задълго. От теб се иска единствено да ги убедиш, че изключително много те е страх от мен.
— Това някога беше истина — отвърна Сюзан.
— Сега страхуваш ли се от мен?
— Не.
— Моля те само за пет минути. После си тръгвам.
Тя мълчеше. Дан знаеше, че няма какво повече да каже.
Най-накрая Сюзан въздъхна тежко.
— Ще ми трябва малко време, за да си опаковам куфара. Искаш ли да ти се обадя, когато сме готови?
— Не, не трябва да оставам тук, а в стаята си нямам телефон. Може ли да се срещнем някъде?
— Добре. Какво ще кажеш за парк „Базил“? В амфитеатъра?
Парк „Базил“ се намираше на около пет километра от къщата.
— Става. В колко часа?
— След час или малко повече. Слушай, ако с мен дойде някой полицай или не ми позволят да взема собствената си кола, няма да съм там. Може да ме проследят, без да разбера. Готов ли си да рискуваш?
— Да.
— Добре. Сигурно не съм с всичкия си, задето се съгласявам да го направя, но добре. Ще се опитам да дойда, но ако не го напр…
— Ще чакам колкото мога — отвърна Дан. — Благодаря ти, Сюзан. Нямаш представа колко много означава всичко това за мен.
— Ще се опитам — повтори тя и затвори.
Той върна слушалката на телефона. Чувстваше се обнадежден. Двамата с бившата му съпруга бяха ходили на няколко открити концерта в парк „Базил“ и познаваше добре амфитеатъра. Погледна си часовника, за да изчисли в колко часа трябва да отиде на срещата, след което се качи в пикапа си и го подкара към мотел „Почивка“. Замисли се за наградата от петнайсет хиляди долара и му се прииска да изкарва толкова пари за година. Определено не си поплюваха и бързаха да го заловят възможно най-скоро.
Преди Дан да стигне до отбивката за мотела, през ума му мина мисълта, че Сюзан може да му устройва засада. Може би в крайна сметка полицията подслушваше телефона ѝ и щяха да го причакат в парка. Нямаше как да знае със сигурност. Двамата с нея не се бяха разделили в добри отношения, така беше, но все пак си имаха хубавите моменти, нали? Няколко приятни спомена, за които да се хване? Дан си спомняше някои от тях и се надяваше и тя да ги помни. Той беше баща на Чад и това бе връзка със Сюзан, която никога нямаше да бъде скъсана. Щеше да се наложи да поеме риска и да повярва, че не го е предала. Ако беше… Е, щеше да му мисли, когато му дойдеше времето.
Подмина къщата на Дикейн по път за своята къщичка. Нямаше откъде да знае, че ревът на двигателя му извади Хана от неспокойния ѝ сън.
Жената не разбра какво я беше събудило. Хармън хъркаше на другото легло, а устата му зееше като отвора на пещера. Тя стана от потния чаршаф, а непослушната ѝ червена коса — твърда и жилава като телче за съдове — беше прибрана под шапка за душ. Спомняше си части от кошмара, който бе сънувала — чудовището в него беше жаба с много брадавици и кльощави човешки крака. Облечена само по сутиен и бикини, които едва успяваха да удържат тресящите ѝ се телеса, Хана отиде в кухнята, отвори фризера на хладилника и си взе кубче лед, с което да натрие лицето си. Помещението още миришеше на жабешка кръв и вътрешности, а фризерът беше пълен с десетки жабешки бутчета, увити в месарска хартия, готови за доставка в ресторанта. Преди да го затвори, жената извади и кутия с ванилов сладолед, взе си лъжица и отиде в дневната, за да си похапне, докато ѝ се доспи отново. Тя пусна радиото, което беше настроено на местна кънтри станция. По нея Гарт Брукс пееше за тексаските момичета. Хана отиде до прозореца и дръпна завесата.
Лампите в номер 4 светеха. Имаше нещо в този мъж, което не ѝ харесваше. Принципно не бяха много хората, които ѝ допадаха, но от този тип в номер 4 я побиваха тръпки. Беше кльощав и блед, все едно имаше СПИН или нещо също толкова лошо. Не ѝ харесваше и татуировката му. Първият ѝ съпруг беше в търговския флот и беше изрисуван от китките до раменете. Хана не понасяше нищо, което ѝ напомняше за онзи мързелив кучи син.