8. Неведоми пътища
Дан погледна часовника си и видя, че е станало време да върви. Малко по-рано изпи два аспирина и полегна, за да си почине, след което си обу чисто бельо, чорапи и сините дънки, които носеше в сака си. Сега отиде пред потъмнялото огледало в банята, намокри си гребена и си среса косата назад. Сложи си бейзболната шапка и разгледа измореното си лице с щръкнали скули.
Сюзан нямаше да може да го познае. Отново го обзе страх — същият като онзи, който го споходи, когато влезе в банката. Най-вероятно щеше да види сина си за последен път. Надяваше се да намери правилните думи, които да му каже.
Но още беше рано за това. Първата му задача бе да стигне до парк „Базил“, без да бъде спрян от полицията. Нарами сака, взе ключа за къщичката и отвори предната врата. Нощта беше жежка. Жабите се бяха укротили и само от време на време изкрякваха. Тъкмо щеше да изгаси лампата, когато чу някакво дрънчене от пикапа си. Стресна се, като усети, че някой го наблюдава.
Обърна се светкавично към звука.
— Чакай, чакай! — провикна се нервно онзи. Беше Хармън Дикейн, чиито бузи бяха плувнали в пот. Той вдигна ръце, за да покаже празните си длани. — Не прави нищо прибързано!
— Изкара ми ангелите! Какво правиш тук?
— Нищо! Исках да кажа… видях, че лампата свети. — Хармън продължи да държи ръцете си вдигнати. — Помислих си, че може да имаш нужда от нещо.
— Тръгвам си — отвърна Дан, чиито нерви също бяха опънати. — Смятах да спра до къщата ти, за да оставя ключа на верандата.
— Накъде си се запътил? Адски късно е да си на пътя, не мислиш ли?
— Не, трябва да тръгвам, иначе ще закъснея. — Дан тръгна към Дикейн с намерението да остави сака си в каросерията на пикапа. Другият мъж отстъпи. Дрънченето идваше от връзката с ключове, които собственикът на мотела носеше на гайката на панталона си. Дан рязко спря. Радарът му засече нещо. Подуши наблизо змия. — Добре ли си?
— Естествено, че съм добре! Защо да не съм?
Дан погледна очите на мъжа; бяха изпълнени със страх. Той знае, помисли си. Някак си е разбрал.
— Ето ти ключа — каза Дан и протегна ръка.
— Добре. Разбира се. Това е…
Ветеранът забеляза, че погледът на Дикейн се стрелна някъде зад него.
Жената, осъзна той. Представи си как един сатър лети към него.
Обърна се бързо и свали сака от рамото си.
БАМ! — гръмна оръжие, като че ли право в лицето му. Дан усети топлината и ударната вълна. Изведнъж горящите парцали на сака му бяха изтръгнати от ръцете му и овъглените му дрехи полетяха от него като светещи прилепи. Хана Дикейн залитна назад с пушка в ръка, от която се издигаше дим. Дан имаше секунда, за да осъзнае, че сакът му беше поел изстрела от упор. Жената, чието лице лъщеше от пот, се опомни и изрева силно. Тя насочи пушката в корема на жертвата си. Дан се хвърли настрани от двуоката смърт — миг преди да изплюе новата си порция огън — и се приземи по лице в тревата. Ушите му кънтяха, но все пак успя да чуе влажно разкъсване и дрънчене на сачми в метал. Втурна се в гората около къщичката, в която беше отседнал. Шокът беше прогонил всички мисли от главата му и бе оставил след себе си единствено нуждата да бяга за живота си.
Зад него Хармън Дикейн видя как ризата му почервенява. Изстрелът го беше улучил и го бе запратил в пикапа, но още беше на крака. Собственикът на мотела притисна корема си с ръце и между пръстите му потече кръв. Опули се и запримигва бързо през мъглата от барутен дим, която се виеше между него и съпругата му.
— Ти ме застреля — каза Хармън и се учуди, че гласът му е толкова спокоен. Все още не изпитваше никаква болка; от стомаха до слабините му беше студено като през януари.
Хана зяпна ужасено. Нямаше намерение да стреля първия път; просто искаше да насочи цевите в главата на убиеца, но сакът му беше блъснал оръжието ѝ и пръстът ѝ бе трепнал. Вторият път вече се опитваше да го застреля, преди да успее да ѝ се нахвърли. Хармън продължаваше да се пули насреща ѝ, а коленете му започнаха да го предават. В следващия миг шокът на Хана беше заменен от ярост и тя закрещя:
— Казах ти да не ми стоиш на пътя! Не ме ли слушаш какво ти говоря?
Коленете на Хармън удариха земята. Той преглътна с известно затруднение и усети вкуса на кръв в устата си.
— Застреля ме — изграчи той. — Ти… проклета кучко. Застреля ме.
— Вината не е моя! Казах ти да се махнеш от пътя ми! Глупав задник, казах ти да се махнеш от пътя ми!
— Ахххххх — изрева Хармън, когато първата истинска болка разкъса опустошените му вътрешности. В пръстта под него се събираше кръв.