Хана се обърна към гората, а лицето ѝ беше станало още по-грозно заради изкривените ѝ от гняв устни.
— Няма да се измъкнеш! — провикна се тя в мрака, след което зареди двете цеви на пушката. — Ако смяташ, че ще оставя петнайсет хиляди долара да ми избягат в моята гора, трябва да си луд! Чуваш ли ме, господин Убиец?
Дан я чу. Той лежеше по корем в храсталаците и ниските палми на дванайсетина метра от нея. Видя как Хармън падна на колене и как лудата му жена презареди пушката. Тя отиде до съпруга си. Погледна влажното му и изпълнено с агония лице.
— Объркваш всяко едно проклето нещо — каза му хладно Хана, вдигна пушката и стреля в предната лява гума на пикапа. Тя експлодира и изпусна със съскане въздуха си. Пикапът се килна на една страна като подсечен кон. Дан едва не изрева, но сложи ръка на устата си и се спря.
— Няма да ходиш никъде с пикапа си! — провикна се жената към гората. — Вече може да излизаш!
Дан все още беше с бейзболната си шапка, а капчици пот бяха избили по цялото му лице. Всичките му дрехи бяха направени на парцали, шевролетът му с цвят металическа мъгла беше осакатен, а надеждите му да стигне до парк „Базил“ бяха направени на пух и прах. Червенокосата вещица държеше пушката на нивото на бедрата си, а цевите бяха насочени към него.
— Хайде, излез, господин Убиец! — провикна се тя. Хармън до нея още беше на колене, стиснал корема си с ръце и с увиснала глава. — Добре тогава! Можем да поиграем на „Криеница“, щом така искаш, и при първа възможност ще ти пръсна мозъка! — Жената неочаквано тръгна към гората, почти право към него. Паниката стисна Дан за врата; нямаше как да се бори срещу заредена пушка. Той стана и побягна отново надълбоко в шубрака. По гърба му полазиха тръпки в очакване на изстрел. — Чувам те! — изквича онази и едрото ѝ тяло започна да гази растителността. — Недей да бягаш, копеле!
Хана се движеше като товарен влак от ада. Ниските клони шибаха лицето на Дан, докато бягаше, а тръните се опитваха да приклещят панталона му. Жаби се оплакваха и скачаха в краката му. Десният му крак се закачи в един корен и той едва не падна. Храсталакът беше гъст и Дан се придвижваше много шумно — ако сега го видеше командирът на взвода му във Виетнам, щеше да му трие сол на главата. Не разполагаше нито с бързите крака, нито с гъвкавостта от младините си. В момента целта му беше да се отдалечи колкото се може повече от следващия изстрел.
Дан усети миризмата на застояла вода и обувките му нагазиха в нея. Калта веднага залепна по тях. Беше стигнал до жабешкото езеро.
— Искаш да поплуваш ли? — провикна се Хана зад него.
Дан не виждаше колко е голямо езерото и не смееше да се опита да го прекоси. Освен това преследвачката му щеше да го застреля, ако затънеше до коленете в тинята. Той излезе от водата и стъпи на по-твърда почва, след което побягна отново през тревата и храстите около езерото. Вече не чуваше Хана. Хрумна му, че тя познава много добре тази гора и може би го причаква някъде отпред. Разкъса няколко лози. През балдахина от борове и върби забеляза няколко звезди, които бяха далечни като парк „Базил“. Навлезе във висока до кръста трева и се напъха право в ръцете на фигурата пред него.
В този момент поне дузина косми побеляха на главата му. Едва не си подмокри панталона. Нападна фигурата и изпита ужасна болка, когато я удари с юмрук в брадичката. Опонентът му се катурна на една страна и Дан едва тогава осъзна, че това е манекен.
Той застана над него и зараздвижва ударената си ръка. Успя да различи още два манекена наблизо, сякаш застинали в спокоен разговор. Дрехите им представляваха обрулени от времето парцали. Пред тях почиваха мрачни форми, които принадлежаха на погълната от кудзу8 въртележка. Беше попаднал в Приказната страна на Хармън Дикейн.
Дан продължи напред покрай загниващата фасада на миниатюрен замък. На мястото имаше още счупена каруца тип „Конестога“ и скелетите на два ръждясали автомобила. Пътеката под краката му беше от тухли и той реши, че това е трябвало да бъде главната улица на омагьосаното село. Наоколо бяха наредени и други манекени, облечени като каубои и индианци — те бяха жители на въображението на Дикейн. Дан мина покрай огромно парцаливо туловище с изгнили дървени ребра, за което си помисли, че може да е китът на Йона. Изведнъж попадна на висока ограда от бодлива тел, която обозначаваше края на имота на семейство Дикейн.
Мога да се покатеря по нея, каза си Дан. Острите ѝ краища няма да са никак приятни, но са за предпочитане пред проклетата пушка. Мина ли от другата страна ще мога да…