Какво?, запита се той. Без пикапа няма да стигна особено далеч.
Наблизо обаче имаше още едно превозно средство, нали?
Комбито, паркирано пред къщата на Дикейн.
Спомни си връзката с ключове, закачена на панталона на Хармън. Дали този за комбито щеше да е сред тях? Дали колата въобще беше в движение? Трябваше да е, иначе как доставяха жабешките бутчета? За да стигне до ключовете обаче, се налагаше да се върне обратно през гората и да избегне жената, а това не беше никак лека задача.
Остана до оградата за момент, стиснал с ръце телената ѝ мрежа. От другата ѝ страна го очакваше само мрачна гора.
За да има някакъв шанс да стигне до парк „Базил“, трябваше да се върне за връзката с ключовете.
Дан пусна оградата. Пое си дълбоко въздух и го изпусна. Главата отново го беше заболяла, но кънтенето в ушите му бе секнало. Извърна се от оградата и тръгна обратно по пътя, по който беше дошъл. Вървеше бавно и внимателно, а сетивата му работеха на пълни обороти, за да уловят всеки звук и движение.
Еднорък манекен с корона или тиара на главата — деформирана принцеса от приказките — стоеше от дясната му страна във високата трева, докато наближаваше кита на Йона. В следващия миг забеляза движение с периферното си зрение, близо до въртележката, нападната от кудзуто. Вече се гмурваше в тревата, когато пушката изгърмя и стотна от секундата по-късно главата и вратът на принцесата експлодираха в облак от гипс. Дан падна на една страна и задиша тежко.
— Пипнах те, нали? — провикна се Хана. — Знам, че този път те раних!
Дан чу жената да зарежда пушката. Тя тръгна към него, а гумените ѝ чехли шляпаха по тухлите. Той напипа нещо подобно на тръба до рамото си. Протегна се и усети студени пръсти. Липсващата ръка на принцесата.
Дан я взе и стана на крака. Хана Дикейн се намираше на три метра пред него, а пушката беше насочена леко вляво от тялото му. Той метна гипсовата ръка по нея, тя се завъртя във въздуха и я уцели в ключицата. Жената изрева от болка и падна по задник. Оръжието излетя от ръцете ѝ. Дан хукна през тревата със скоростта на отчаянието и остави госпожа Дикейн да ругае зад гърба му.
Успя да намери езерото отново и продължи да бяга по блатистия му бряг. След няколко минути излезе от шубрака на двайсет метра от осакатения си пикап. Хармън Дикейн продължаваше да е в същата позиция — коленичил, с наведена глава и притиснал с ръце кървавия си корем.
Дан отиде при него и сграбчи връзката му с ключове. Очите на собственика на мотела бяха затворени, а дишането му не предвещаваше нищо добро. Дан издърпа ключовете от колана му. Изведнъж Дикейн отвори очи и вдигна глава. От ъгълчето на устата му течеше кръв.
— Хана? — простена той.
— Не мърдай много — предупреди го Дан. — Кой е ключът за комбито?
— Недей… не ме наранявай.
— Няма да те нараня. Кой е ключът за…
Дикейн отвори уста и запищя с глас, който проряза нощта.
— Хана! Той взе ключовете!
Дан щеше да го фрасне, ако мъжът не беше прострелян. Изправи се и го остави да вдига аларма. След две минути жената щеше да дойде. Дан побягна по пътя към къщата на Дикейн. Виковете на Хармън утихнаха, но вече беше късно. Дан стигна до комбито, отвори вратата му, която изскърца недоволно, и седна зад волана. Вътрешността на колата миришеше на жабешкото езеро. Опита един от ключовете, но той отказа да влезе в запалването. Вторият също не стана. Забеляза някакво размазано движение и на светлините от къщата видя Хана Дикейн да бяга по пътя към него, косата ѝ се вееше, а изпотеното ѝ лице беше олицетворение на яростта. Тя държеше пушката като бухалка и Дан осъзна, че сигурно е свършила патроните, но все още можеше да му размаже мозъка.
Третият ключ също не влезе.
— Няма да се измъкнеш! — зарева жената. — Няма да се измъкнеш!
Пръстите на Дан се хлъзгаха от потта. Той не избра четвъртия, а направо петия ключ.
Стана.
Завъртя го и настъпи педала на газта.
Комбито издаде кхъкхъкхъкхъБАМ и от ауспуха изригна облак черен дим. Дан включи на задна скорост и колата се понесе като ледник. Хана Дикейн се озова до него, отвори шофьорската врата и замахна към главата му с приклада на пушката. Той беше предусетил удара и залегна в седалката. Оръжието срещна рамката на вратата. Хана се хвърли към колата, докато тя набираше скорост на заден ход, и се опита да издере очите му с една ръка, а с другата го налагаше с пушката. Дан я изрита в десния хълбок и тя залитна назад. Той завъртя колата в разтърсващ полукръг и вдигна облак прах между себе си и Хана. Включи на първа скорост, настъпи педала на газта до долу и комбито подскочи напред. Единият от страничните прозорци изведнъж се строши навътре след пореден удар с приклада. Парченца стъкло се забиха във врата му. Дан погледна назад и видя бягащата след него Хана Дикейн, докато колата набираше скорост. Жената ругаеше майка му и се опита да сграбчи отворената врата. Дан я остави след себе си и включи фаровете малко преди да се блъсне в една плачеща върба. В последния момент завъртя волана и се размина само с ожулване на боята от другата страна. Затвори вратата и погледна в огледалото за обратно виждане, но не можа да види нищо през вдигналата се прах. Нямаше да се изненада обаче, ако Хана Дикейн беше захапала ауспуха със зъби и висеше от него.