— Трябва да се поставиш на мое място.
— Левкемия. Кога разбра?
— През януари. Предположих, че е заради „Ейджънт Ориндж“. Знаех, че ще се прояви рано или късно. — Имаше намерение да ѝ разкаже за тумора в мозъка си, който според него също имаше нещо общо с химикалите, но се отказа. — Направиха ми някои изследвания в болницата за ветерани. Лекарите искаха да остана там, но нямам намерение да лежа в някакво си легло и да чакам да умра. Поне мога да работя. Когато има работа, разбира се.
— Съжалявам — отвърна Сюзан. — Бог ми е свидетел, че много съжалявам.
— Просто ми се падна такава ръка. Случилото се в банката беше изцяло по моя вина. Обезумях, Сюзан. Както казвахме в Нам. Изперках и след миг вече нямаше връщане назад. — Дан се намръщи и погледна асфалта между тях. — Не искам да прекарам оставащото ми време в затвора. Или, още по-лошо, в затворническа болница. Така че не знам къде отивам, но не мога да се върна. — Той я погледна отново. — Каза ли на Чад моята версия на нещата?
Сюзан кимна.
— Пое голям риск с идването ти тук. Знам, че не ти е лесно — заради държанието ми в миналото и всичко останало. Но не можех просто да му кажа няколко думи по телефона и толкова. Да ми позволиш да го видя е най-милото нещо, което някога можеш да направиш за мен.
— Той е и твой син — отвърна жената. — Това е твое право.
— Имаш ли нещо против да поседя в колата с него за няколко минути? Само ние двамата?
Сюзан махна към тойотата. Дан мина покрай нея с туптящо сърце. Отвори шофьорската врата и погледна момчето.
Здрасти, Чад, мислеше да му каже, но не можеше да говори. На седемнайсет години синът му вече не беше момче. Той беше едър млад мъж с широки рамене, какъвто някога бе самият Дан. Чад се беше променил от онази снимка, която имаше и която остави в мотел „Почивка“. Само при вида му сърцето му се сви. Детското лице на сина му беше придобило мъжки черти. Златистокафеникавата му коса беше късо подстригана, а слънцето бе изпекло кожата му. Дан усети миризмата на „Аква Велва“ — явно Чад се беше избръснал, преди да тръгнат от мотела. Носеше панталони в цвят каки и тениска на синьо-червени спирали, от ръкавите на която се подаваха добре оформените му бицепси. Явно работеше на открито — леко строителство или косене на ливади. Изглеждаше добре и Дан си каза, че синът му ще бъде много по-силен, отколкото смяташе.
— Познаваш ли ме? — попита той.
— Отчасти да — отвърна Чад и помълча известно време, за да обмисли въпроса. — Отчасти не.
Дан седна на шофьорската седалка, но остави вратата отворена, за да свети плафона в колата.
— Мина много време.
— Да, сър — отвърна синът му.
— Работиш ли това лято?
— Да, сър. Помагам на господин Маккълоу.
— Какво работиш?
— Той има фирма за озеленяване. Също така строи басейни.
— Много добре. Помагаш ли на майка си у дома?
— Да, сър. Кося ливадата.
Дан кимна. Чад говореше леко колебливо и в погледа му имаше нещо глуповато, но това бяха единствените външни знаци за умствените му увреждания. Синът му беше — както им бе обяснил един психолог — „умствено изостанал“. Това означаваше, че мисловните му процеси щяха завинаги да са забавени и задачите, в които се изискваше задълбочено мислене, щяха да са му трудни. Това беше добавило допълнително гориво в гнева на Дан през онези лоши години, бе го накарало да ругае Бог и да си го изкарва на Сюзан. Сега, улегнал с времето, смяташе, че „Ейджънт Ориндж“ е повлиял на Чад. Отровата, която се беше сипала върху него, се намираше в спермата му от години, подобно на затворен в мазето звяр, и бе предадена чрез Сюзан на сина им. Тези му подозрения не можеха да бъдат доказани в никой съд, но той беше напълно сигурен в тях. Добре помнеше мазното чувство от мръсния сребърен дъжд върху кожата си. Да гледа как Чад се опитва да си събере мислите беше като опитите на човек да отключи ръждясал катинар. През по-голямата част от времето механизмът се отключваше, но Дан помнеше, че когато това не се случеше, лицето на момчето се превръщаше в агония от раздразнение.
— Наистина си пораснал — каза той. — Времето е такъв крадец.
— Сър? — Чад се намръщи; смисълът на абстрактното изказване му убягваше.
Дан разтри наранените пръсти на дясната си ръка.
Моментът беше настъпил.
— Майка ти ти каза какво съм направил, нали?
— Да, сър. Каза, че полицията е след вас. Затова са дошли до къщата ни.
— Точно така. Навярно ще чуеш много лоши неща за мен. Хората ще говорят, че съм луд, че съм влязъл в онази банка с пистолет и с намерението да убия някого. — Дан говореше бавно и внимателно и гледаше сина си в очите. — Затова исках да ти кажа лично, че това не е вярно. Наистина застрелях и убих човек, но стана случайно. Всичко се случи толкова бързо, че беше като лош сън. Разбира се, това не оправдава стореното от мен. Няма извинение за подобно деяние. — Той млъкна за миг, тъй като не знаеше какво повече да каже. — Просто исках да го чуеш от моята уста — добави накрая.