Чад извърна поглед от него и събра ръце.
— Този човек… когото сте убили… стори ли ви нещо лошо?
— Иска ми се да кажа „да“, но той просто си вършеше работата.
— Ще се предадете ли?
— Не.
Чад отново го погледна. Погледът му изглеждаше по-съсредоточен и настоятелен.
— Мама каза, че не можете да се измъкнете. Според нея ще ви намерят рано или късно.
— Планирам да е по-късно — отвърна Дан.
Известно време постояха в мълчание, като никой от двама им не поглеждаше другия. Дан трябваше да му каже другото нещо, което искаше; не помнеше баща му — така нареченият Майор — някога да му го е казвал, което го правеше два пъти по-трудно и два пъти по-важно.
— Не бях добър баща — започна той. — Имаше някои неща в мен, които не ме оставяха на мира. Заслепяваха ме и ме караха да се страхувам. Не бях достатъчно силен, за да потърся помощ. Майка ти направи добро на всички ни, като се разведе с мен. — Очите му неочаквано запариха от сълзи и той усети буца в гърлото си. — Но не е минал нито ден, без да мисля за теб и да се питам как си. Трябваше да ти се обаждам и да ти пиша писма, но… Предполагам, че просто не знаех какво да кажа. Сега знам. — Прочисти гърлото си с известно усилие. — Исках да ти кажа, че много, много те обичам и се надявам да не ме запомниш с лошо.
Чад не отговори. Дан беше казал всичко, което искаше. Време беше да върви.
— Ще се грижиш ли за майка си?
— Да, сър. — Гласът на сина му звучеше по-емоционално.
— Добре. — Той сложи ръка на рамото на Чад и осъзна, че никога вече нямаше да направи това. — Бъди силен, чуваш ли ме?
— Имам снимка — каза синът му.
— Снимка? На кого?
— На вас. — Чад бръкна в задния си джоб и извади портфейла си. От него взе намачкана снимка. — Виждате ли?
Дан я взе. На снимката — Дан помнеше, че е направена във фотостудио на „Сиърс“ — беше семейство Ламбърт през 1978 г. Дан — едър мъж без брада, с покафеняло от дърводелската работа на открито лице и с хлътнали и обладани очи — и Сюзан бяха седнали пред картонен декор на планини през лятото, а четиригодишният Чад се усмихваше между тях. Ръцете му ги бяха прегърнали през раменете. Сюзан, която изглеждаше крехка и изморена, имаше смела усмивка. Докато гледаше снимката, Дан осъзна, че мъжът на нея все още не беше осъзнал, че миналото е много по-неумолим враг от всеки виетконгски войник, напъхал се в змийска дупка. Така само беше подсилил кошмарите си и бе отказал да потърси помощ, защото един мъж — един добър войник — не признаваше слабостите си. Накрая войната, в която беше участвал, му отне всичко.
Това беше снимка, помисли си Дан, на мъж, който бе обезумял преди много, много време.
— Имате ли моя снимка? — попита Чад. Дан поклати глава и синът му извади едно сгънато парче картон от портфейла си. — Можете да вземете тази, ако искате.
Дан разтвори картончето. Това беше снимка на Чад във футболен екип, на гърдите на който пишеше номер 59. Синът му позираше пред фотоапарата с изпънати напред ръце и стиснати зъби, все едно преследваше невидим опонент.
— Изрязах я от миналогодишния албум — обясни Чад. — През този ден всички от отбора ни бяха снимани. Тренерът Пиърс ни каза да изглеждаме зли, затова съм такъв.
— Свършил си добра работа. Не бих посмял да се изправя срещу теб. — Дан се усмихна на сина си. — Много се радвам, че ми даваш тази снимка. Благодаря ти. — Той сгъна картончето и го прибра в джоба си, след което върна снимката от „Сиърс“ на Чад. А сега, колкото и да не му се искаше, трябваше да тръгва.
Синът му също разбра.
— Някога ще се върнете ли? — попита той.
— Не — отвърна Дан. Нямаше представа как да завърши този момент. Колебливо подаде ръка. — Довиждане.
Чад се наведе към него и го прегърна.
Сърцето на Дан се сви. Той също прегърна сина си и си пожела невъзможното — да върне времето назад. Искаше му се мръсният сребърен дъжд да не го беше валял, Чад да не бе повлиян от него, да оправи нещата със Сюзан и да е достатъчно силен, за да потърси помощ за кошмарите и спомените си. Осъзна, че копнееше за чудо.
Синът му прошепна в ухото му:
— Довиждане, татко.
Дан пусна Чад и слезе от колата. Очите му бяха влажни. Избърса ги с ръка, докато вървеше към комбито, където го чакаше Сюзан. Почти беше стигнал до нея, когато чу писклив кучешки лай — джаф-джаф-джаф.