Дан беше натиснал педала на газта до ламарината, но не получаваше повече мощност от двигателя, който издаваше неземен металически рев, сякаш беше на път да избие цилиндрите си. Той видя в огледалото за обратно виждане едноокия кадилак да се доближава до задната му броня и се приготви за удар. Отпред видя примигваща предупредителна светлина, която указваше, че следва кръстовище. Дан нямаше време да мисли, затова рязко завъртя волана наляво. Комбито му се подчини малко неохотно, износените му гуми се плъзнаха по асфалта, кадилакът го остърга отзад и между огънатите им брони полетяха искри. Дан се зае с волана, за да не се качи колата му на тротоара и да влезе в нечий преден двор. Задният автомобил подмина кръстовището.
— Дръж се! — изкрещя Флинт и настъпи спирачките. Кадилакът беше тежък и не забави, без гумите да запищят и задимят. Пелвис стисна Мама, която правеше всичко възможно, за да скочи на задната седалка. Флинт тръгна на заден ход в кръстовището, съпроводен от неприятната миризма на изгоряла гума, която влизаше през прозорците, и зави наляво по извита улица, от двете страни на която имаше тухлени къщи с добре поддържани ливади и истински бели дървени огради. Той пое след Ламбърт, но не виждаше и следа от задните светлини на комбито. Улицата пресичаше много други улички и само след няколко секунди стана ясно, че беглецът е завил по някоя от тях.
— Ще те намеря, копеле! — каза със стиснати зъби Флинт и при следваща възможност зави надясно. Новата улица също беше тъмна.
— Изгубихме го — съобщи Пелвис.
— Млъквай! Чуваш ли ме? Просто си затвори устата!
— Само констатирам фактите.
Флинт караше кадилака да реве до следващото кръстовище, на което зави наляво. Дланите му бяха потни върху волана, потно беше и лицето му. Ръката на Клинт се вдигна нагоре и го удари по брадичката. Флинт я избута настрани. На следващата пресечка зави надясно и гумите му изпищяха. Намираха се в някакъв подобен на лабиринт жилищен квартал, в който имаше улици във всички посоки. Гневът туптеше като барабан в слепоочията му, а болката прерязваше кръста му. Усещаше паниката като студена мед в устата си. Зави надясно по друга улица и сърцето му се сви.
Три пресечки напред видя светлини на автомобил.
Флинт настъпи толкова рязко педала на газта, че кадилакът подскочи като попарено куче. Залепи се за задната броня на колата на Ламбърт с намерението да се изравни с него и да му отреже пътя. В следващия миг обаче радостта му беше заменена от ужас. Фаровете на кадилака не разкриха изядено от ръждата старо комби, а нов „Шевролет Каприз“. На бързо приближаващата се задница със сребърни букви пишеше: „ПОЛИЦИЯ НА АЛЕКСАНДРИЯ“.
Флинт скочи на спирачките и отправи хиляди молитви към Господ, Исус и Дева Мария, които закънтяха като луди в главата му. Гумите на кадилака му оставиха половин сантиметър каучук на асфалта. Шофьорът на патрулната кола бързо се ориентира в ситуацията и даде газ, за да избегне катастрофата. Кадито се завъртя на една страна, преди да спре, двигателят издрънча и изгасна. Бурканът на полицейската кола засвети. Автомобилът тръгна на заден ход и спря на половин метър от смачканата предна броня на колата на Флинт. Шофьорът на патрулката запали фенерче и освети наоколо, преди да го насочи в лицето на ловеца на глави като гневно циклопско око.
— Е — каза провлачено Пелвис, — сега забъркахме една голяма каша и ще се удавим в нея.
Съвсем близо до кръстовището, на което в момента светеше бурканът на полицейската кола, Дан запали двигателя на комбито и тръгна на заден ход по алеята, в която беше отбил. Излезе на улицата с изгасени фарове. Черният кадилак беше минал оттук преди около две минути и Дан го очакваше да се върне всеки момент. Както казваха хората, време беше да си плюе на петите, докато още имаше тази възможност. Той включи фаровете и на предупредителния знак зави наляво към междущатска магистрала 49, откъдето щеше да продължи на юг. Пред него нямаше никакви коли, нито пък в огледалото му за обратно виждане. Нощта щеше да е дълга. Очакваше го дълго пътуване, преди да има възможност да почине. Каза довиждане на Александрия, доволен, че се е отървал от ловците на глави.
Флинт, който все още беше замаян от неочаквания обрат, гледаше как се въртят синьо-червените светлини на полицейския буркан.
— Айсли, ти носиш лош късмет — каза грубо той. — Точно така. Носиш ми лош късмет. — От патрулната кола слязоха двама полицаи. Флинт скри флакона с лютив спрей под седалката си. Ръката на Клинт не искаше да му се подчини, но той я пъхна под ризата и закопча сакото си. Двамата полицаи бяха млади, със слабовати лица и не изглеждаха никак щастливи. Преди да стигнат до кадилака, Флинт извади портфейла си и притисна лявата си ръка към гърдите си, за да заклещи брат си. — Дръж си устата затворена — нареди той на Пелвис. — Аз ще говоря.