Нещо, което звучеше като изкривен трион, застърга на задната седалка.
Ловецът на глави погледна в огледалото за обратно виждане. Пелвис се беше опънал и хъркаше, а главата на Мама бе отпусната на рамото му. Булдогът пригласяше на хъркането, като ръмжеше в съня си.
Една мисъл се появи нежелана в главата на Флинт: Той поне си има създание, на което му пука за него.
Не можеше да се похвали със същото.
Флинт си имаше само Клинт. Добрият, стар, сляп и глух Клинт, който беше съсипал живота му също толкова успешно, колкото ако се беше родил прокажен.
Пътят отпред беше тъмен. Флинт беше твърдо решен да намери Ламбърт; вече беше въпрос на чест. Не се страхуваше от нищо на тази земя, най-малкото от някакъв луд убиец, който беше прекалено глупав, за да застреля паднал на земята и беззащитен човек. Това беше игра, която трябваше да се играе до последната карта и победителят печелеше всичко. Щеше да заведе този беглец при Смоутс и щеше да покаже на копелето какво означава да си професионалист.
Флинт се замисли за имението в съня си, имението от бял камък с четири комина и огромен изрисуван прозорец отпред. Смяташе, че това е домът му. Мястото, на което живееха майка му и баща му. Богатите и изтънчени хора, които бяха видели гърчещата се плът на гърдите на новороденото им бебе и ужасени, го бяха дали за осиновяване. Домът му. Трябваше да бъде домът му, защото го сънуваше често. Един ден щеше да го намери и да покаже на онзи мъж и онази жена, че е техният син, роден в разкош и захвърлен в студения и мръсен свят. Може би имението се намираше на юг. Може би беше някъде в края на този път и ако бе отишъл на юг много преди това, вече щеше да го е намерил като скрито съкровище, отговор, запален фенер.
Може би.
Но точно сега пътят отпред беше тъмен.
11. Нощно пътуване
На седемдесет и четири километра от Александрия, докато горещият нощен вятър се завърташе в комбито, Дан усети, че сънят се опитва да го пребори.
Намираше се на магистрала 167, която беше паралелна на междущатска магистрала 49 и се виеше през тръстиковите полета. Беше почти пуста. Дан не срещна коли на щатската полиция, откакто напусна парк „Базил“, и през последните двайсет минути нямаше никакви автомобили зад него. До Хума оставаха около сто и петнайсет километра и след това още двайсет — двайсет и пет до Вермилиън. Трябваше да намери друга пътна карта; старата му остана в пикапа. Хижата в риболовното селище обаче си струваше целия този път. Можеше да се скрие там за два дни, да си почине добре и да реши къде да отиде след това.
Клепачите му натежаваха, а песента на гумите му действаше хипнотизиращо. Пусна радиото, но не успя да хване никаква станция. Болката в главата му се засилваше отново и може би само тя го държеше буден. Нуждаеше се от чаша кафе, но явно няколкото ресторанта, покрай които мина, бяха затворили още с падането на нощта. След още пет километра стигна до кръстовище със знак, който сочеше, че на изток е междущатска магистрала 49. Дан се опитваше да претегли риска да се опита да намери отворено заведение. Тази опция спечели пред алтернативата да клюма над волана, докато се обърне в някоя канавка.
Междущатската магистрала беше опасно място, защото по нея обикаляше щатската полиция. По това време на нощта — близо три часа — шофьорите на онези големи и ревящи камиони бяха господарите на платната. Дан мина покрай знак, на който пишеше, че Лафайет — „сърцето на Акадиана10“ — е на четирийсет и осем километра пред него. Осем километра по-късно видя зелен неонов знак, който гласеше: „Денонощен паркинг за камиони Каджун Кънтри“, и взе следващия изход. Самият паркинг представляваше обикновена сива постройка от бетонни тухли, която не беше нищо особено, но през прозореца на ресторанта ѝ видя, че вътре има сервитьорка. Един голям камион с ремарке беше спрян до бензиноколонките и някакъв служител му пълнеше резервоара с гориво. Пред ресторанта беше паркирано червено „Камаро“ с тексаски номер, който твърдеше, че собственикът му е „Отличник“. Дан заобиколи заведението и спря отзад до две други коли — стар кафяв „Понтиак Бонвил“ и тъмносиня „Мазда“ — с луизиански номера, които вероятно бяха на персонала. Главата му се замая от умора, докато се тътреше към ресторанта, който имаше дълъг бар със столове и редица сепарета от червен винил.
— Как сте? — попита сервитьорката иззад бара с тежък каджунски диалект. — Разполагайте се. — Жената беше набита и русокоса, може би в средата на четирийсетте си години, и носеше червена карирана престилка над бяла униформа. Тя продължи разговора си с някакъв сивокос мъж в гащеризон, който пиеше кафе и ядеше поничка с глазура на бара.