— Мисля, че ти казах да спреш да ме зяпаш — изрече доста заплашително Джоуи.
Дан вдигна поглед, за да срещне неговия. Очите на младия мъж бяха зачервени, а изпитото му лице бе напрегнато от вътрешните демони, които го тормозеха. От лявото му ухо висеше малък и потъмнял сребърен скелет. Дан беше срещал този вид мъже и преди — вървяща бомба със закъснител, която бе готова да избухне всеки момент.
— Не искам неприятности — каза той.
— О, смятам, че искаш много от тях, старче.
Дан не беше в състояние да се бие, но проклет да беше, ако позволеше да бъде подлаган на подобно неуважение. Ако паднеше, щеше да го направи борейки се.
— Искам да бъда оставен на мира.
— Ще те оставя на мира. След като те изкарам на паркинга и те спукам от… — Джоуи не довърши заплахата си, защото дясната ръка на Дан се стрелна, сграбчи сребърния скелет и го скъса от ухото му. Младият мъж изкрещя от болка. Ветеранът сграбчи тениската му и блъсна силно гърдите му в ръба на масата. Наведе се над него, като лицата им почти се докоснаха.
— Някой трябва да те научи на обноски, момче. Сега ти предлагам да станеш, да излезеш оттук, да се качиш в колата си и да потеглиш закъдето си тръгнал. Ако не искаш да го направиш, с удоволствие ще те разделя със зъбите ти.
Една капка кръв се уголемяваше на скъсаното ухо на Джоуи. Младият мъж се ухили подигравателно и се приготви да изстреля поредната насмешлива реплика, която можеше да му коства поне счупен нос.
Бам!
Нещо се удари в масата.
Дан се обърна и видя бейзболна бухалка, от която стърчаха осем-девет грозни пирона.
— Слушай какво ти се говори — каза Дона Лий. Думите ѝ бяха насочени към Джоуи, който веднага се превърна в отличен слушател. — Сега ще станеш, ще си платиш сметката, ще ми оставиш два долара бакшиш и ще си разкараш задника от погледа ми. Пуснете го, господине.
Дан изпълни молбата ѝ. Джоуи стана, без да отделя нервния си поглед от трошачката на глави. Дона Лий отстъпи и го последва до касата.
— Ще ви донеса чашата с кафе след малко — каза сервитьорката на Дан.
— Съжалявам. Понякога става такъв. — Извинението дойде от младата жена, която беше застанала до сепарето му. Дан я погледна и ѝ каза „Няма…“ но се спря, когато видя лицето ѝ.
Лявата му страна — онази, която беше видял в профил — беше много красива. В горната част на чипия ѝ нос имаше лунички. Устните ѝ бяха сочни, от онзи тип, който всички мъже мечтаеха да целуват, а русата ѝ коса бе гъста и прекрасна. Очите ѝ бяха с мек нюанс на синьото, подобно на хладен планински извор.
Дясната страна на лицето ѝ обаче беше съвсем друга работа, при това неприятна.
Тя беше покрита от огромен лилаво-червен родилен белег, който започваше от косата ѝ и продължаваше надолу чак до гърлото ѝ. Белегът имаше нащърбени краища и приличаше на крайбрежие от карта на някаква странна и непозната територия. Тъй като лявата страна на лицето на младата жена беше перфектна, дясната бе още по-трудна за гледане.
— … нищо — довърши Дан, чиито очи оглеждаха протоците и заливите по това крайбрежие. Той срещна погледа ѝ и в него видя същата дълбока и разкъсваща душата болка, която виждаше в собственото си огледало.
Моментът на прозрения отмина. Младата жена погледна празната му чаша.
— По-добре си вземете нещо за ядене, господине — каза тя с онзи глас, който беше като дим и кадифе. — Не изглеждате добре.
— Денят беше тежък. — Дан забеляза, че жената не носеше грим и дрехите ѝ бяха обикновени — лилава блузка с къси ръкави на цветчета и изтъркани сини дънки. От рамото ѝ висеше малка, кестенова на цвят дамска чанта. Тя беше слаба, нямаше много месо по костите ѝ, и имаше онзи кльощав и измъчен тексаски вид. Беше малко по-ниска от метър и шейсет. Дан се опита да си я представи без родилния белег — определено щеше да изглежда като онези млади момичета от рекламите в списанията. Тя обаче имаше белег и пътуваше посред нощ в компанията на отрепка като Джоуи.
— Ардън! — Младият мъж удари парите си в бара до касата. — Идваш ли, или не?
— Идвам. — Младата жена тръгна, но Дан ѝ каза:
— Мислите ли, че приятелят ви ще си иска това? — Подаде ѝ сребърния скелет.
— Предполагам, че да — отвърна тя и го взе от дланта му.
— Майната му, тръгвам! — изкрещя Джоуи и профуча през предната врата.
— Има много голяма уста — каза Дан на младата жена.
— Да, от време на време много ругае. Съжалявам за неприятностите.
— Няма нужда да се извинявате.
Ардън последва Джоуи, като правеше големи крачки с прашните си кафяви ботуши.
— Скъпа, недей да търпиш глупостите му, чу ли? — провикна се Дона Лий след нея. След като младата жена излезе, тя отиде с каната с кафе при Дан и му доля чашата. — Ненавиждам такива копелета, които си мислят, че могат да мачкат една жена. Напомнят ми за бившия ми съпруг. Нямаше пукната пара, не хващаше никаква работа и беше устат като този тук. Надалеч ли пътувате?