— Не е живял достатъчно, това му е проблемът.
— Така е. Не е като нас, старите реликви, нали? — Мъжът погледна небето, за да проследи движението на слънцето по него. — Виждал ли си гадни неща там, Дан?
Ветеранът седна отново до стола на приятеля си. Остави въпроса да увисне във въздуха за момент, след което отговори:
— Да. Всички видяхме.
— Не бях повикан в армията. Въпреки това ви подкрепях, момчета. Не съм участвал в онези протести по улиците.
— Вероятно е трябвало. Останахме там прекалено дълго.
— Можехме да спечелим — каза Джо. — Да, сър. Можехме да пометем пода с тези копелета, ако просто…
— Едно време и аз така смятах — прекъсна го спокойно Дан. — Мислех си, че ако не бяха протестиращите, ще успеем да превърнем онази проклета страна в огромен асфалтов паркинг. — Той сви колене до гърдите си. Хапчето беше започнало да действа и да притъпява болката му. — След това отидох във Вашингтон и се разходих покрай онази стена, на която са изписани имената, нали се сещаш? Толкова много имена. Бойни другари, които познавах. Млади момчета, на осемнайсет и деветнайсет, а онова, което остана от тях, нямаше да напълни и кофа. Мислех ли, мислех по въпроса, но не можах да измисля какво щяхме да спечелим. Ако бяхме убили всяко едно чарли, ако бяхме влезли с маршова стъпка в Ханой и бяхме опожарили мястото, ако се бяхме върнали у дома като герои, подобно на момчетата от „Пустинна буря“… какво щяхме да спечелим?
— Уважение, предполагам — отвърна Джо.
— Не, нямаше да е дори това. Вече беше станало късно да постигнем каквото и да било. Когато видях всички онези имена на черната стена и как майки и бащи прекопирваха на хартия имената на мъртвите си синове, за да отнесат листовете у дома, защото само това им беше останало, разбрах, че протестиращите са били прави. Никога нямаше да спечелим. Никога.
— Обезумял — каза Джо.
— Какво?
— Обезумял. Каза на Къртис, че никой не може да те обвини, че си обезумял. Какво имаше предвид?
Дан осъзна, че е използвал думата, но се изненада, когато я чу от устата на друг човек.
— Нещо, което казвахме в Нам — обясни той. — Ако някой се сринеше — или изперкаше — казвахме, че е обезумял.
— Никога ли не си се провалял?
— Не толкова, че аз или някой друг да бъде убит. Това беше единственото, което искахме — да се приберем живи.
Джо изсумтя.
— За да се насладите на този прекрасен живот, а?
— Да — съгласи се Дан. — На този прекрасен живот.
Джо потъна в мълчание и Дан се съобрази с това. Бездруго Виетнам не беше от темите, по които обичаше да приказва. Ако някой искаше да научи нещо и го притиснеше, неохотно разказваше за Змиеукротителите и подвизите им, за приличащите на деца момичета в баровете на Сайгон и за снайперистите в джунглата, които беше обучен да преследва и убива, но за две неща не можеше да пророни и дума — за селото и за мръсния сребърен дъжд.
Слънцето се издигна на небето и сутринта лека-полека си замина. Днес не беше особено добър ден. Около десет и трийсет в Долината на смъртта пристигна мъж с бял камион за доставки, който търсеше двама души с опит в боядисването на къщи. Джими Стагс и Къртис Ноуъл получиха билет и след като заминаха с камиона, останалите продължиха да чакат.
Силната жега изстискваше Дан. Прекара известно време в пикапа си, за да се скрие от слънцето. Няколко от по-младите бяха донесли бейзболни ръкавици и топка. Те си свалиха залепналите за гърбовете им ризи и започнаха да си я подават под погледите на по-възрастните мъже и Дан. Нещастникът с написаната на ръка табела беше седнал на бордюра и гледаше с очакване в посоката, от която принципно идваха „раздаващите“ билети, сякаш бяха някакви божии пратеници. Дан искаше да отиде при него и да му каже да махне табелата, да му обясни, че не трябва да се моли, но реши да не го прави. Човек трябваше да стори нужното, за да си осигури прехраната.
Младият мъж отново му напомни за някого другиго. Името му беше Фароу. Причината беше в цвета на косата и момчешката физиономия. Фароу, хлапето от Бостън. Е, в онези дни всички бяха хлапета, нали? Спомените за Фароу събудиха дълбока, стара болка в него и той се опита да ги прогони.
Дан беше роден в Шривпорт на 5 май 1950 г. Баща му — сержант от морската пехота, който обичаше колегите му във фабриката на „Пепси“ да го наричат Майора — напусна този свят през 1973 г. с куршум от револвер в небцето. Майка му, която рядко беше в добро здраве, замина в Южна Флорида, за да живее с по-голямата си сестра. Дан разбра, че е получила дял в цветарски магазин и че се справя добре. Сестра му Кати, която беше по-голяма от него с три години, живееше в Таос, Ню Мексико, където правеше медно-тюркоазени бижута. От двамата, тя беше против непоколебимия патриотизъм на Майора. Това я накара да избяга, след като навърши седемнайсет години, като се качи във вана на банда кънтри певци — „утайката на земята“, както ги наричаше баща им — и замина за златния Запад. Дан, добрият син, завърши гимназия, винаги беше с късо подстригана коса, стана чирак на един дърводелец и бе накаран от Майора да се запише в морската пехота, за да изпълни дълга си на „добър американец“.