Ловецът на глави погледна отново ръчния си часовник.
— Готов ли си да тръгваме?
— Мисля, че да.
Флинт загази отново във водата, но този път по-бавно. Пелвис си пое още веднъж дълбоко въздух, изпусна го и последва спътника си.
Дан продължаваше да стиска ръката на Ардън пред тях и да следва канала зад един завой. Той погледна назад; бяха се отдалечили от светлината. Вероятно ловците на глави се бяха спрели поради някаква причина. Очите му започваха да свикват с мрака. Успя да види части от осеяното със звезди небе през короните на дърветата. Тресавището ставаше все по-дълбоко, а тинята изпускаше мехури от газ под краката им. Лицето му беше плувнало в пот, дишаше тежко и чуваше как дробовете на Ардън също се мъчат в знойната жега. Нещо се пльосна тежко във водата вляво от тях и ветеранът се замоли да е било голям сом, а не алигатор, който е тръгнал към тях. Подготви се за сблъсък с неизвестната твар, но каквато и да беше, тя ги остави на мира за момента.
Дан погледна отново назад и видя зелената светлина да потрепва през гъсталака. Не се бяха отказали да ги преследват. Ардън също погледна през рамо, след което се съсредоточи в крачките си. Зрението ѝ се беше прояснило, но главата ѝ продължаваше да пулсира от удара в таблото на колата. Изморяваше се с всяка направена крачка; усещаше как силата ѝ се изпарява и скоро щеше да ѝ се наложи да спре, за да си поеме дъх. Тя не бягаше от никого, ловците на глави преследваха Дан, но когато го заловяха, щяха да отведат единствената ѝ надежда да намери Сияйното момиче. Някъде дълбоко в нея говореше един разумен глас, който се опитваше да ѝ обясни, че е безсмислено да продължава напред в това тресавище, че търсен убиец я стиска за ръката и я води далеч от цивилизацията, че навярно има сътресение и се нуждае от лекар, че мозъкът ѝ се е размътил, че не мисли трезво и че се намира на най-опасното място, което беше посещавала в живота си. Ардън чуваше този глас, но отказваше да го слуша. Тя стискаше в дясната си ръка малката розова кесийка, която през годините се беше превърнала в неин талисман, и се сети за гласа на Джупитър, който казваше, че това е мъжът, когото Бог ѝ е изпратил, за да я заведе при Сияйното момиче. Трябваше да му повярва. Трябваше да го направи или цялата ѝ надежда щеше да се срине, а се страхуваше от това повече, отколкото от смъртта.
— Виждам светлина — каза неочаквано Дан.
Ардън също я видя. Слабо сияние от дясната им страна. Не беше електрическа светлина, а по-скоро от свещ или газена лампа. Продължиха напред. Водата беше стигнала до кръста на Дан и беше покрила този на младата жена.
От мрака започнаха да се появяват тъмни форми. От двете страни на канала имаше две или три колиби, построени на дървени платформи над водата. Светлината се процеждаше през един прозорец, който, изглежда, беше покрит с восъчна хартия. Другите колиби тъмнееха — или бяха празни, или обитателите им вече спяха. Дан нямаше желание да се среща с хората, които бяха избрали да живеят в подобна примитивна среда, защото смяташе, че биха застреляли един нарушител, без да им мигне окото. Освен колибите различи още нещо — пред няколко от тях, включително тази, която светеше, имаше малки лодки — рибарски скифове18 — завързани за дървени стълбове.
Дан осъзна, че изключително много се нуждаят от лодка. Сложи пръст на устните си, за да покаже на Ардън, че трябва да е много тиха, и тя кимна. Той я поведе покрай осветената колиба към следващата. Скифът там беше завързан с верига с катинар, а в него беше оставено едно гребло със счупена дръжка. Дан взе греблото и продължи към третата барака. Завързаната пред нея лодка беше пълна с поне петнайсет сантиметра вода. Не се виждаха никакви гребла наблизо, но пробитият плавателен съд бе завързан само с въже. Дан знаеше, че на харизан кон зъбите не се гледат. Отне му известно време да развърже калния възел, след което се качи колкото се може по тихо в лодката. Кракът му обаче се удари в едната ѝ страна. Той зачака, притаил дъх, но никой не излезе от колибата. Помогна на Ардън да се качи. Тя се настани на седалката до носа, а той в задната част на скифа и ги изтласка от платформата. Лодката се плъзна към средата на канала, където течението беше най-силно и когато се отдалечиха на безопасно разстояние от колибата, Дан плъзна счупеното гребло във водата и загреба.