— Крадци на гробове! — развика се някаква жена и стресна ветерана. Ардън я полазиха тръпки по мокрите ръце. — Давайте, откраднете я, шибани лапачи на магарешки курове!
Дан погледна назад. Една фигура беше застанала пред първата колиба, която светеше.
— Давайте! — продължи жената. — Бог ще ви срита задниците, ще видите! Ще танцувам върху ковчезите ви, мършояди такива! — Тя занарежда ругатни, каквито Дан не беше чувал от дните си в тренировъчния лагер. Някои от тях можеха да накарат косата на сержанта му да се накъдри. След малко изръмжа друг глас:
— Млъквай, Рона! — Той принадлежеше на мъж, който звучеше много пияно. — Затваряй си плювалника, опитвам се да спя!
— Няма да се изпикая на лицата ви дори да горят! — завика Рона по посока на канала. — Ще ви направя магия. Топките ви ще изсъхнат и ще се превърнат в малки черни стафиди!
— Аууууу, млъквай, преди да дойда и да ти набия канчето! — Една врата се тресна.
Дан загреба по-бързо. Жената продължи да ругае и да нарежда, а гласът ѝ се усилваше и отслабваше в някакъв безумен ритъм. Най-накрая се прибра в колибата си и затръшна собствената си врата толкова силно, че Дан се изненада, че цялата постройка не се срути. Той видя светлината да се отдалечава от прозореца и си представи сбръчкана и мрънкаща бабка, наведена над димящ казан, в който плуваше козя глава. Е, поне вече имаха лодка, въпреки че седяха в мръсна вода. Сети се за онази приказка — затънал до уши в калта — но се зарадва, че поне имат гребло. Когато погледна отново назад, не видя зелената светлина. Може би ловците на глави се бяха отказали и се бяха върнали. Щеше да е чудесно, ако наистина беше така. Сега единственото, което трябваше да направи, беше да плава в средата на канала и да се надява, че той ще ги отведе до Залива. Там щеше да намери някое безопасно място, на което да остави Ардън и отново да продължи сам.
На Дан не му харесваше, че е отговорен за нея, че се тревожи, че се е ударила в таблото и че стиска толкова силно ръката му, та чак пръстите му пукат. Той по принцип си беше вълк единак, така че щеше да се отърве от нея колкото се може по-скоро. Тя беше луда. Манията ѝ по Сияйното момиче го накара да се сети за нещо, което беше гледал някога по новините — стотици хора от цялата страна се бяха събирали дни наред в едно царевично поле в Оклахома, където съпругата на някакъв фермер се кълнеше, че е била посетена от Дева Мария. Тогава си помисли, че тези хора отчаяно желаеха да вярват в съществуването на по-висша сила и смятаха, че Девата ще се появи отново на същото място с послание за човечеството. Това не се случи, но най-изумителното в цялата работа беше как никой от тези стотици хора не съжали, че е отишъл там, не се почувства предаден и не се ядоса. Те просто решиха, че не е дошло времето Дева Мария да се появи отново, но бяха сигурни, че ще го направи в даден момент. Дан не разбираше подобна сляпа вяра — тя беше в пълна противоположност на безсмислената смърт и разрушение, на които беше станал свидетел в Нам. Зачуди се дали някой от това множество беше пускал куршум между очите на шестнайсетгодишно момче и дали бе изпадал в екстаз от факта, че калашникът на момчето е засякъл. Запита се дали някой от тях някога бе помирисвал миризмата на изгоряла плът, или пък бе виждал пламъци да поглъщат детски черепи. Ако някой от тях бе на негово място, ако бе стоял под мръсния сребърен дъжд и бе виждал нещата, които се бяха запечатали в мозъка му, този човек едва ли би повярвал, че е възможно завръщането на Мария, Исус или Светия дух.
Дан загреба няколко пъти с греблото и остави лодката да се носи сама. Ардън се обърна на юг и бе посрещната от топъл полъх. Водата издаваше мек и приятен звук при носа, а тресавището оживяваше от бръмченето и жуженето на насекоми, от пронизителния писък на някоя птица, от басовото квакане на жабите и от други, по-слаби звуци, които не бяха особено различими. Сега единственият източник на светлина бяха звездите, които грееха през кръпките в дебелия балдахин от клони над тях.
Дан тръгна да се обръща назад, но реши да не го прави. Вече знаеше къде е бил и го интересуваше само къде отива. Мигът, в който Емъри Бланчард умря, все още представляваше кървяща рана в спомените му и може би щеше да го измъчва до края на дните му, но коприненият мрак на тресавището го успокояваше. Чувстваше, че се намира далеч от закона и затворническите стени. Ако намереше храна, прясна вода и покрив над главата си — дори това да беше някоя съборетина — можеше да живее и да умре тук, под тези звезди. Тресавището беше голямо и може би щеше да приеме човек, който искаше да изчезне. Един въглен на надежда се събуди отново и загоря в него. Може би беше просто илюзия, помисли си Дан, но си струваше да се хване за нея точно както Ардън вярваше в своето Сияйно момиче. Първата му задача обаче беше да я измъкне; после щеше да решава какво да прави.