По-голямата част от болката в главата на Ардън беше отшумяла. Зрението ѝ бе спряло да се размазва, но костите още я боляха и пръстите ѝ намериха коричка от засъхнала кръв и цицина в косата ѝ, от която ѝ идеше да повърне дори при най-лек натиск. Дамската чанта и куфарът ѝ ги нямаше, а парите, вещите, документите и всичко останало бяха изгубени… освен живота ѝ и кесийката в дясната ѝ ръка. Няма проблем, помисли си тя. Може би така е трябвало да стане. Сваляше старата си кожа в подготовка за допира на Сияйното момиче. Загърбваше миналото и се подготвяше за раждането на новата Ардън Халидей.
Нямаше представа как точно щеше да намери духовната лечителка в този пущинак, но трябваше да вярва, че е близо, много близо. Когато видя светлината на прозореца на онази колиба зад тях, си помисли, че са я открили, но не вярваше — или поне не искаше да вярва — че онази жена ще живее в такава колиба.
Ардън не беше мислила какъв ще е домът на Сияйното момиче, но сега си представяше зелено имение, скрито насред кипарисите, където слънчевата светлина се процежда през високите клони като течно злато. Или пък плаваща къща в някое чисто и спокойно езеро нейде из тресавищата. Но не и мръсна колиба. Не, подобен дом не съответстваше на представата ѝ за духовната лечителка.
Ардън напрегна очите си в мрака, като си мислеше — или се надяваше — че може да види друга светлина от фенер и друга редица от колиби, където да открият някой, който да ѝ помогне да намери правилния път. Погледна назад към Дан, който отново плъзна греблото във водата. Човекът, когото Бог е изпратил, беше казал Джупитър. Никога нямаше да напусне мотела с този мъж, ако не се доверяваше на инстинктите на чернокожия старец. Джупитър беше мистик, имаше шесто чувство за конете, познаваше нрава им и знаеше тайните им имена. Ако кажеше, че някое на пръв поглед спокойно животно всеки момент ще изпръхти и ще започне да хвърля къчове, щеше да е най-разумно да се отдалечиш от задните му крака. Знаеше и други неща — ако помиришеше дъжд по средата на тексаска суша, трябваше да извадят кофите. Той разчиташе небето, вятъра и болката в душата на Ардън — през прекараните в ранчото години тя беше осъзнала, че Джупитър Креншоу е свързан с неспирните потоци на живота по начин, който не можеше да разбере напълно. Ардън му имаше доверие и му вярваше, и сега също трябваше да му има доверие и да му повярва, че казва истината за Сияйното момиче, както и че е видял нещо в Дан Ламбърт, което никой друг не можеше да види.
Трябваше, защото нямаше връщане назад.
Плаваха напред. Скифът беше подхванат от бавното, но постоянно течение. И други бяха минавали оттук — имаше няколко изоставени и срутени колиби, изгнил кей, който стърчеше над водата, и счупен и покрит от лози риболовен катер, чийто нос беше наврян между стволовете на две огромни и покрити с мъх дървета. Дан усети как умората го преборва и се улови, че задрямва между гребанията. Ардън също беше започнала да затваря очи и да си почива. Тя се бореше с жаждата, но още не бе готова да пие от водата, в която плаваха.
Дан заспиваше само за няколко минути, след което вътрешната му аларма се включваше и го будеше, за да не позволи на лодката да се отклони към потопените дървета от двете страни. Водата вероятно беше дълбока около два и половина — три метра. Лодката им продължаваше бавно да се пълни, но двамата с Ардън изгребаха с шепи влязлата вода, докато плавателният съд отново не олекна.
Дан забеляза, че клоните над тях бяха започнали да се разреждат. След двайсетина минути — вече плаваха с лодката малко повече от час — каналът се вля в друг, по-широк канал, който правеше голям завой на югозапад. В небето засвяткаха светкавици, а от време на време някоя риба изскачаше над абаносовата повърхност и се скриваше с плясък обратно под нея. Дан погледна водата в лодката и реши, че не е особено умно да се замисля много какво живееше в дълбините и караше тези риби да подскачат така. След няколко загребвания си почина. Мускулите на гърба започваха да го болят.
— Искаш ли аз да греба? — попита Ардън.
— Не, добре съм. — Той сложи греблото на коленете си и остави течението да свърши останалата работа. Почеса пъпките на челото си, където два комара бяха пирували, и съжали, че бейзболната му шапка я нямаше. — Ти как си? Държиш ли се?