— Аха.
— Добре. — Дан се заслуша в тихия звук, който лодката издаваше, докато се носеше във водата. — Аз не бих отказал стек студена бира. Също така няма да се разсърдя и на една пица.
— За мен студен чай с лайм — каза след малко Ардън. — И купичка ягодов сладолед.
Ветеранът кимна и огледа гъстите стени от растителност от двете страни на тресавището. Да, каза си той, човек можеше да се изгуби тук и никога да не бъде намерен.
— Рано или късно трябва да стигнем до Залива — каза Дан. — Сигурно ще е по светло. — Светещите стрелки на часовника му показваха, че часът е десет и четирийсет и четири. — След като стигнем края на тресавището, ще потърсим някое риболовно селище край брега. Ще намерим път и ще спрем някоя кола на стоп, която да те закара.
— Да ме закара? Ами ти?
— Мен не ме мисли. Ти си удари много силно главата и трябва да те види лекар.
— Не ми е нужен никакъв лекар. Знаеш кого трябва да намеря.
— Не започвай отново! — предупреди я Дан. — Чуваш ли ме? Отдавна подминахме Лапиер. Ще те измъкна оттук, а след това можеш да правиш каквото си искаш. Смятам, че трябва да се върнеш във Форт Уърт и да се радваш какъв късмет си извадила, че още си жива.
— И как ще го направя? Изгубих дамската си чанта и всичките си пари. Дори да успея да намеря автогара, не мога да си купя билет.
— Аз имам някакви пари — отвърна Дан. — Достатъчно са, за да ти купя билет за автобуса, ако отидеш на стоп до Хума.
— Да, определено имам причина да се върна — отговори троснато Ардън. — Нямам работа, нямам пари, нямам нищо. Съвсем скоро ще съм на улицата. Мислиш ли, че ще се справя добре в приют за бездомни?
— Ще си намериш работа и ще си стъпиш на краката.
— Аха. Иска ми се да беше толкова лесно. Не знаеш ли какво е положението?
— Да — отвърна провлечено той, — мисля, че знам.
Тя изсумтя и си позволи да го дари с вяла и горчива усмивка.
— Сигурна съм, че е така. Съжалявам. Навярно ти звуча като хленчеща глупачка.
— Времената са трудни за всички. Освен за богатите, които ни забъркаха в тази каша. — Дан се заслуша в далечния зов на някаква нощна птица, идващ нейде отляво — самотен звук, който накара сърцето му да се свие. — Никога не съм искал да съм богат. Струва ми се, че така човек привлича повече проблеми. Винаги съм държал обаче да се справям сам. Да си плащам сметките и да се гордея с работата си. Тези неща бяха важни за мен. След като се върнах от Нам, настъпиха тежки времена, но нещата някак се получаваха. После… Не знам. — Той се спря, преди да е отишъл по-далеч. — Е, ти имаш свой собствен път, по който да вървиш, не е необходимо да тръгваш по моя.
— Мисля, че двамата пътуваме в една посока.
— Не, не е така — поправи я Дан. — На колко години си?
— Двайсет и седем.
— Разликата между нас е, че целият ти живот е пред теб, а моят е към края си. Никой не е казвал, че животът е лесен или справедлив, това е сигурно. Аз те уверявам, че не е. Но не бива да се отказваш. Ще бъдеш събаряна, бита и мачкана, но не бива да се отказваш. Не можеш да го направиш.
— Навярно трябва — отвърна тихичко Ардън. — Изморих се да ме събарят, бият и мачкат. Постоянно ставам, но пак се появява нещо, което да ме събори. Изморих се вече. Моля се на Бог да има начин… да намеря спокойствие.
— Върни се във Форт Уърт. — Дан отново заработи с греблото. — Все ще ти се отвори някаква възможност. Със сигурност обаче мястото ти не е в това тресавище.
— Точно сега не знам къде ми е мястото. Не мисля, че някога съм знаела. — Младата жена млъкна за известно време. Ръцете ѝ стискаха розовата кесийка. — Кога си бил най-щастлив? Имам предвид кога си смятал, че всичко е наред и всяко нещо е било както трябва? Знаеш ли?
Дан се замисли и колкото по-дълго мислеше, толкова повече въпросът се превръщаше в отговор.
— Предполагам, че… когато се присъединих към морската пехота. В тренировъчния лагер на остров Парис. Имах работа за вършене — мисия — и се подготвях за нея. Всичко беше точно и ясно. Смятах, че страната ми се нуждае от мен и че моят принос е важен.
— Звучиш като човек, който много е искал да се бие.
— Да, точно такъв бях. — Дан загреба отново и спря. — Първите два месеца там много ми харесаха. В началото ми изглеждаше, че върша нещо важно. Не исках да убивам — никой човек с всичкия си не иска да го прави — но се налагаше, защото се биех за страната си. Или поне така смятах. По-късно всичко се промени. Много момчета умряха пред очите ми, без да знам защо. Така де, какво точно се опитвахме да направим? Виетконг не искаха страната ни. Нямаха намерение да ни завладеят. Също така не разполагаха с нещо, от което да се нуждаем. За какво беше всичко тогава? — Той поклати глава. — Минаха двайсет години, а още не мога да си отговоря на този въпрос. Прекалено много животи бяха погубени напразно, точно това се случи. Захвърлени животи.