— Така смяташ ти.
Ветеранът не видя смисъл да спори с нея.
— Да, така смятам аз — измърмори той и след това се съсредоточи в гребането. Течението като че ли беше станало малко по-силно, което според него беше добър знак. Беше гладен и жаден. Главоболието му се бе завърнало и туптеше в ритъм със сърцето му. В ноздрите му имаше засъхнала кръв, беше изгубил любимата си бейзболна шапка и мускулите му — или поне онова, което бе останало от тях — бързо се изтощаваха. Лодката отново се пълнеше с вода и това го накара да остави греблото за няколко минути, за да могат двамата с Ардън да я изгребат с шепите си. Дан прогони съня, който се опитваше да го пребори, и отново загреба в средата на канала с бавни и отмерени движения. Главата на младата жена увисна и тя заспа права. Той остана сам със звуците на тресавището. След известно време клепачите му започнаха да тежат като направени от олово и му стана много трудно да ги държи отворени. Жегата го изцеждаше и го приспиваше. Бореше се с всички сили със съня, но накрая умората спечели битката и брадичката му увисна.
Дан рязко вдигна глава и отвори очи.
Лодката се беше отклонила наляво и почти бе влязла в клонака. Той загреба към средата и отново чу звука, който го беше събудил — приглушено туптене като ударите на гигантско сърце. През гъстата гора отдясно светеха електрически светлини. Дан погледна ръчния си часовник и видя, че е изминал още час, откакто продължиха по по-широкия канал.
— Какъв е този шум? — попита Ардън, която се беше събудила почти едновременно с него.
— Машини — отвърна той. — Мисля, че приближаваме нещо.
След следващия завой дърветата отдясно бяха изсечени, за да направят място за разнородна група очукани от времето дървени постройки, издигнати върху платформи над водата. Електрическите светлини хвърляха ослепителни кръгове на един док, до който дремеха няколко моторни скифа и две плаващи къщи. На дока имаше бензиноколонки и павилион, които също бяха осветени с ток от ръмжащия генератор. Сградите бяха свързани с дъсчени пътеки. Дан и Ардън видяха двама мъже да разговарят до бензиноколонките, а други двама на една от пътеките. Ръждясала баржа, натоварена с метални тръби, телени бобини и други индустриални принадлежности, беше закотвена до дока, на бетонен кей до дълга сграда със стени от гофриран алуминий, на чиято врата пишеше с червено „Склад 1“. Зад склада се издигаха големи цистерни и дванайсет или повече нефтени платформи, разположени в тресавището. Шумното сърцебиене, което всъщност беше бученето на работещите помпи, идваше от тази посока.
Цялата тази картина — голямата механизирана станция за добив на нефт — изглеждаше почти сюрреалистично на Дан в този мрачен пущинак. Той насочи лодката към дока и видя стълб, на който висеше унило американският флаг, а до него имаше висока табела, на която пишеше: „Сейнт Насти, Луизиана. Мил дом, адски дом“. На двата стълба на табелата бяха закачени насочващи стрелки с различни изрисувани надписи: „Нови Орлеан 84 км“, „Батън Руж 122 км“ и „Галвестън 335 км“. Единият от мъжете на дока взе едно въже и го хвърли на Ардън, след което ги издърпа.
— Здрасти, как сте? — попита мъжът на каджунски диалект. Той беше едър червендалест тип с червена брада и подгизнала от пот кърпа, завързана за главата му.
— Изморени и гладни — отговори Дан, който се изправи внимателно и помогна на младата жена да се качи на дока. — Къде се намираме?
— Тоз’ приятел иска да знае къде е — каза каджунът на другия мъж и двамата се засмяха. — Приятел, трябва да си доста замаян!
Дан стъпи на дъските и изпъчи гръб.
— Имах предвид на какво разстояние сме от Залива?
— О, морето е на около пет километра. — Мъжът посочи на юг с отруден палец. Погледът му се задържа на белега на Ардън за няколко секунди, след което насочи вниманието си към наводнения скиф. — Виждал съм пукнати лодки и преди, но таз’ обира точките! Отде идвате?
— От север — отвърна Дан. — Можем ли да намерим храна някъде тук?
— Да, барът е ей там — отговори вторият мъж, който говореше с лек акцент от Средния запад, и кимна към дървената постройка. Той беше по-слаб от събеседника си, носеше изцапана с масло шапка с червен надпис „Джи Ес Пи“ отпред — вероятно логото на компанията им, помисли си Дан — и по целите му ръце имаше татуировки. — Тази вечер има супа от бамя и хамбургери. Не са много зле, ако ги прокараш с достатъчно количество бира.