Вратата на една от плаващите къщи се отвори и се появи друг мъж, който закопчаваше колана на сините си дънки. Той носеше шапка на компанията, обърната на обратно. Зад него изригна рок музика и след малко се появи жена с изрусена коса и грубо, изгоряло от слънцето лице.
— Добре! — каза тя с пресилена бодрост. — Партито ще продължи цяла вечер, момчета! Кой е следващият?
— Мисля, че съм аз. — Мъжът с татуираните ръце се затътри към къщата.
— Non, mon ami.20 — Каджунът пристъпи напред, сграбчи събеседника си за задната част на ризата и за панталона, завъртя го, вдигна го от земята и го хвърли от дока. С ругатни и писък на уста, злощастният летец падна във водата и се плъзна по повърхността ѝ като моторница, преди да потъне. — Мисля, че ти беше! — изкрещя каджунът, когато приятелят му се показа над водата. — Здрасти, Лорейн! — поздрави изрусената жена той. — Имаш ли нещо сладичко за мен?
— Знаеш, че имам, Тъли. Довлечи си големия дърт задник тук. — Тя присви очи към Ардън. — Ново маце, а? — Изсмя се гърлено. — Ще ти трябва малко грим, скъпа. Е, пожелавам ти късмет. — Тъли влезе в плаващата къща и Лорейн затвори вратата след него.
Време беше да продължат. Дан тръгна по една от дъсчените пътеки към сградите, а Ардън вървеше след него. Това място напомняше на граничен град от Дивия запад, само дето този тук беше построен в тинята, а не в пустинята. И представляваше истински кошмар за всеки дърводелец — постройките бяха от импрегнирани под налягане чамови дъски, а покривите — от ръждясала ламарина. Електрическите кабели се виеха от една сграда на друга и осигуряваха ток от генераторите. Дъсчените пътеки бяха толкова близо до водата, че на някои места тръстиката бе пробила през дъските. Видяха магазин, на чийто знак пишеше „Бакалията на Ар Джей“, а до него се мъдреше малка тясна постройка — „Поща на Сейнт Насти“. Пералня на самообслужване с три перални и сушилни и две билярдни маси работеше на пълни обороти. Дан забеляза, че мъжете, покрай които минаваха, оглеждаха гладно тялото на Ардън, но щом стигнеха до лицето ѝ, извръщаха бързо очи също като Тъли.
Навярно Сейнт Насти никога не затваряше, за да може да забавлява бригадите, които не бяха на смяна. Според Дан работниците тук бяха подписали договори с компанията си за периоди от по три-четири месеца, а това означаваше, че проститутките в плаващите къщи би трябвало да припечелват добре от занаята си. Лорейн сметна Ардън за „ново маце“, защото единствените жени, които посмяваха да дойдат тук, продаваха секс и макар Дан да не го знаеше, младата жена бе стигнала до същия извод десет секунди преди него.
След малко чуха музика от цигулка и акордеон. Усетиха миризмата на храна. Пред тях имаше заведение, на което пишеше просто „Бар“. В него се влизаше през летящи врати с формата на прилепови криле, сякаш беше някакво заведение от Дивия запад. Музиката идваше отвътре, подкрепена от викове и подсвирквания. По мнението на Дан това беше едно не особено приятно място и му се прииска Ардън да не е с него, защото той беше отговорен за безопасността ѝ.
— Не се отделяй от мен — каза ѝ и тя го последва през прилеповите врати. Дясната ѝ ръка стискаше здраво розовата кесийка.
Барът беше слабо осветен и потънал в синя мъгла от цигарения дим. Вентилаторът на тавана правеше отчаяни опити да раздвижи влажния и миришещ на пот въздух. От тавана също така висяха може би триста стари, мръсни кафяви шапки с червеното лого на „Джи Ес Пи“. На грубо сковани от дъски маси седяха повече от двайсет мъже. Някои от тях пляскаха в ритъма на силната музика, а четирима от приятелите им танцуваха с наетите за вечерта дами. Цигуларят и акордеонистът носеха шапки на компанията, а един широкоплещест чернокож мъж стана от масата си, седна на едно очукано старо пиано и засвири в хармония с веселата мелодия. Някои от мъжете изгледаха гладно Ардън, но извърнаха погледи, когато Дан я прегърна.
Той я поведе към бара, на който бяха изложени бирени кегове, безалкохолни напитки в кутийки и бутилки вода. Зад тях един изморен на външен вид мъж с очила, брада и зализана назад черна коса наливаше бира в чаши. По червената му карирана риза бяха избили петна от пот, а между зъбите му беше стисната угарка от пура.
— Можем ли да получим нещо за ядене? — попита Дан в опит да надвика врявата.
— Бургерите са по долар парчето, а супата от бамя е по два на купичка — отвърна барманът. — Препоръчвам ви супата, бургерите имат вкус на кучешко.
Дан и Ардън си избраха супата от бамя, която човекът им сипа в пластмасови купички от една мазна тенджера. Младата жена си поръча бутилка вода, а ветеранът бира. Докато онзи слагаше подносите и махаше целофановите опаковки на пластмасовите лъжици, Дан го попита: