— Не мога да го направя — отвърна Дан. — Не е изникнала никаква работа. Но ако изгубя пикапа си, няма да мога да работя, дори да си намеря такава. Този пикап… е единственото, което ми остана.
— Наясно ли сте с оръжията?
— Моля?
— С оръжията — повтори госпожа Дювал. — Господин Бланчард обича да ходи на лов и колекционира оръжия. Ако знаете нещо за тях, може да го заговорите на тази тема, преди да се пробвате да го умилостивите.
Дан се усмихна едва. Последното оръжие, с което имаше нещо общо, беше М16.
— Благодаря ви — отвърна той. — Ще го запомня.
Единият час мина. Дан прелисти всички списания и всеки път, в който вратата към коридора се отвореше, вдигаше поглед, но виждаше единствено други кредитополучатели, които идваха и си тръгваха. Часовникът на бюрото на госпожа Дювал тиктакаше. Започна да се изнервя. В три и петнайсет стана, за да отиде до чешмичката да пийне вода, и точно тогава вратата се отвори и вътре влязоха двама мъже.
— Здравейте, господин Бланчард! — поздрави оживено секретарката, за да подскаже на Дан, че шефът е пристигнал.
— Фей, свържи ме с Пери Грифин по телефона, моля. — Емъри Бланчард беше преметнал сакото на светлосиния си раиран костюм върху дясната си ръка. Беше облечен с бяла риза и жълта вратовръзка с малки сини точки на нея. Под мишниците му се бяха образували мокри петна. Той беше набит и пълен човек, с червендалесто и плувнало в пот лице. Според Дан беше около трийсет и пет годишен, поне с десет години по-млад от Бъд Джарет. Косата му беше късо подстригана и кестенява и бе започнала да оплешивява отпред. Квадратното му, приличащо на изсечено лице и големите му рамене накараха Дан да се замисли дали човекът не беше играл футбол в колежа, преди бирите да се бяха отразили на корема му. Бланчард носеше очила със сребърни телени рамки и дъвчеше дъвка. Мъжът с него също беше свалил сакото на кафявия си костюм. Той бе с къдрава руса коса, която бе започнала да посивява по слепоочията. — Влизай, Джером — каза новият управител и се насочи към кабинета си. — Да свършим малку ра’ота.
— Ах… господин Бланчард? — Госпожа Дювал беше притиснала слушалката на телефона в ухото си. Тя погледна Дан и отново се обърна към шефа си, който бе застинал с ръка на дръжката на вратата. — Господин Ламбърт ви чака, за да се срещне с вас.
— Кой?
Дан пристъпи към него.
— Дан Ламбърт. Трябва да говоря с вас, моля.
В погледа на Бланчард се криеше огромна сила. Очите му бяха стоманеносини и накараха Дан да изпита хладина за първи път през този ден. Управителят го изгледа от глава до пети точно за три секунди.
— Извинете? — Бланчард повдигна вежди.
— Онова отнемане — обясни госпожа Дювал. — Автомобил „Шевролет“, пикап.
— А, да! — Управителят щракна с пръсти. — Сега се сетих. Доколкото си спомням, ви изпратихме писмото вчера.
— Да, сър, нося го в мен. Заради него искам да говоря с вас.
Бланчард се намръщи, сякаш беше попаднал на муха в дъвката си.
— Мисля, че инструкциите в писмото са достатъчно ясни, нали?
— Така е, да. Но мога ли да ви помоля само за две минути от времето ви?
— Господин Грифин е на телефона — съобщи секретарката.
— Две минути — повтори Дан. Не се моли, помисли си той. Но ако трябваше, щеше да го направи, тъй като пикапът беше неговата свобода и ако му го отнемеха, нямаше да му остане нищо. — След това си тръгвам, обещавам ви.
— Аз съм зает човек.
— Да, сър, знам, че сте. Моля ви само да ме изслушате.
Леденосините очи на управителя продължаваха да са лишени от всякаква емоция и Дан си помисли, че всичко е приключило. Накрая Бланчард въздъхна и отстъпи:
— Добре, седнете, след малко ще ви повикам. Фей, свържи ме със стария Пери в кабинета ми.
— Да, сър.
Дан отново седна на стола. Бланчард и другият мъж влязоха в кабинета му. След като затвориха вратата, госпожа Дювал каза съвсем тихо:
— В добро настроение е. Може би ще успеете да постигнете нещо.
— Ще видим. — Сърцето на Дан беше като пакет с гърчещи се червеи. Пое си дълбоко въздух. Главата го болеше, но можеше да се справи с болката. След няколко минути се разнесе смях от кабинета на Бланчард — сърдечен и шумен смях на човек, който имаше пари в джоба и пържола в стомаха. Дан чакаше със сплетени пръсти на ръцете и плувнал в пот.
След половин час вратата на кабинета се отвори отново. Излезе Джером. Изглеждаше щастлив. Дан предположи, че работата им е била успешна. Онзи затвори вратата след себе си.
— Ще се видим по-късно, Фей — каза той на госпожа Дювал.