— Опитвам се да измъкна това момиче оттук. Някъде наблизо има ли път?
— Път? — Барманът изпръхтя и огънчето на пурата му светна в червено. — Няма никакви пътища от Сейнт Насти. Само вода и кал. Тя работещо момиче ли е?
— Не, само минаваме оттук.
Барманът, чиито очи бяха леко увеличени от очилата му, се загледа в Дан и извади пурата от устата си.
— Само минавате оттук — повтори той невярващо. — Вече съм чувал всичко. Никой мъж не идва тук, освен ако не е решил да припечели от „Гълф Стейтс Петро“, както и никоя жена, освен ако не се опитва да му измъкне припечеленото. От коя лудница ви изтърваха?
— Претърпяхме злополука. Паднахме от един мост северно от Лапиер. Имаме лодка и… — Дан млъкна, защото очите на бармана се ококориха още повече. — Слушай, просто се опитваме да се измъкнем. Можеш ли да ни помогнеш?
— Утре следобед трябва да дойде лодката за доставки от Гранд Айл. Също така можете да се върнете с някоя от дамите, но те ще останат за през уикенда. Днес дадоха заплатите, нали разбирате. Тези копелдаци тук само искат да се напият и да изчукат нещо през петъците и съботите. — Барманът отново лапна угарката от пурата си. — Дошли сте чак от Лапиер? Господи, това е адски много път!
— Хей, Бърт! — провикна се някакъв мъж. — Какво ще кажеш най-накрая да ни донесеш бирите!
— Краката ти не са счупени! — изкрещя в отговор барманът. — Стани си от задника и ела да ги вземеш, да не съм ти роб! — Отново се обърна към Дан. — Злополука, а? Искаш ли да се обадим на някого? Имам радиотелефон отзад.
— Търся една жена — каза неочаквано Ардън. — Сияйното момиче. Някога чувал ли си за нея?
— Не — отвърна Бърт. Един мъж, подир който вървеше проститутка, дойде да си вземе бирите. — Трябва ли да съм чувал?
— Сияйното момиче е лечителка. Живее някъде в тресавищата и се опитвам да…
— Ардън? — Дан я хвана за лакътя. — Нали ти казах да престанеш с това?
Тя се освободи от ръката му.
— Изминах дълъг път, за да я намеря — каза младата жена на Бърт и усети нарастващото отчаяние в гласа си. Погледът на бармана беше празен — човекът нямаше представа за какво му говори. Тя беше залята от подобна на черна вълна паника. — Сияйното момиче е някъде тук. Ще я намеря. Няма да си тръгна, докато не го сторя.
Бърт разгледа белега ѝ и се обърна към Дан.
— Пак ще ви попитам, от коя лудница ви изтърваха?
— Не съм луда — отвърна Ардън. — Сияйното момиче е истинска. Знам, че е. Все някой тук трябва да е чувал за нея.
— Съжалявам — каза барманът. — Нямам представа за кого говориш…
— Чувала съм това име — изрече носово някой.
Ардън обърна глава. Вляво зад нея беше проститутката, която придружаваше мъжа с бирите. Тя беше крехка, слаба млада жена, с къси дънкови панталонки и избеляла оранжева блуза. Вероятно бе на двайсет и няколко години, но зъбатото ѝ лице с високи скули беше остаряло преждевременно от силното слънце и грубия солен вятър. Бръчките около устата ѝ и в ъгълчетата на глуповатите ѝ шоколадовокафяви очи бяха започнали да стават по-дълбоки, а изрусената ѝ коса, подстригана на бретон, висеше безжизнено върху кокалестите ѝ рамене. Проститутката изгледа с искрен интерес белега на Ардън, докато клиентът ѝ плати за двете бири.
— Господи — каза тя, — доста лош късмет си извадила, а?
— Да. — Сърцето на Ардън биеше като лудо и за няколко секунди имаше чувството, че ще припадне. Хвана ръба на бара със свободната си ръка. — Чувала си за Сияйното момиче?
— Аха. — Проститутката забърка с клечка в един от зъбите си. — Тя е жена, която лекува хората. Чувах често за нея, когато бях малка.
— Знаеш ли къде е?
— Да — отговори жената. — Знам.
Докато Дан и Ардън влизаха в бара, мъжът, който беше пратен да поплува против волята си, седеше на дока в локва вода и гледаше как се приближава още една лодка. В нея имаше двама мъже. Не можеше да повярва на очите си. Онзи, който гребеше, носеше тъмен костюм и бяла риза, което не беше обичайното облекло за Сейнт Насти. Вторият мъж… Е, може би беше време да намали бирите, защото онзи кучи син, Бърт, сигурно ги смесваше с токсични отпадъци.
Лодката стигна до дока. Флинт се изправи и се качи на него. Изцапаното му с тиня сако беше закопчано над мръсната му риза, бледата му кожа беше осеяна с червени ухапвания от комари, а очите му бяха хлътнали в изморените му, лилави очни дъна. Той погледна очукания и наводнен скиф, завързан до тяхната лодка. В него имаше само едно гребло. Никой не би плавал с това проклето нещо, освен ако не беше принуден.