— Аха. Казал ти е, че го е направил.
— Обади им се пред мен.
— И вероятно е говорил на свободен сигнал, на записано съобщение или е държал пръста си на бутона за прекъсване на разговора. Ламбърт, сложи си ръцете пред теб и ги хвани заедно.
— Няма нужда да ми слагаш белезници — каза му спокойно Дан. — Няма да избягам.
— Просто млъкни и го направи.
— Искам да си изям супата и да изпия една бира. В устата ли ще ме храниш? — Той се обърна и погледна студените сини очи на ловеца на глави. Мърто изглеждаше не по-малко изтощен от него, лицето му беше измъчено, а тъмната му коса с бял кичур бе мазна и несресана. Десетина ухапвания от комари се червенееха на бузите и брадичката му и той почеса две от тях, без да отмества деринджъра, притиснат в ребрата на Дан. — Няма да избягам — обеща ветеранът. — Прекалено съм изморен, а и няма смисъл. — Той прочете недоверието в стиснатите тънки устни на Мърто. — Давам ти думата си. Искам само да си изям вечерята и да си почина малко.
— Да, знам колко струва думата ти. — Флинт понечи да бръкне в джоба си за белезниците, но се поколеба. Ламбърт нямаше оръжие и изглеждаше изтощен. А и този път нямаше жена между тях, която да владее карате. — Кълна се в Бог, че ако се опиташ да се измъкнеш, ще те гръмна в коляното или в лакътя, без да ми мигне окото. Ясно?
Дан кимна, защото беше убеден, че Мърто ще изпълни обещанието си.
— Добре тогава. Яж.
Един мършав тип с шапка на „Джи Ес Пи“ и мазен гащеризон дръпна ръката на Пелвис.
— Хей, ти! — каза му той. Имитаторът забеляза, че на мъжа му липсваха повечето предни зъби. Очите му бяха зачервени и натежали, а вонящият му на бира и супа с бамя дъх накара Мама да изскимти. — Познавах Елвис. Той беше мой приятел. А ти си едно голямо дърто лайно и определено не си него!
Лицето на Пелвис почервеня. Подсвирквания и смях летяха от всички посоки като назъбени копия. Той отиде до русата жена с родилния белег на лицето и я попита с изпълнен с гняв глас:
— Извинете, бихте ли подържали Мама?
— Какво?
— Кучето ми — отвърна той. — Бихте ли я подържали за две-три минути? — Набута животното в ръцете ѝ.
— Айсли! — сопна му се Флинт. — Какво правиш?
— Ще си защитя гордостта. Искат песен, така че ще им дам песен.
— Не, няма! — Пелвис обаче вече вървеше към музикантите под съпровода на пиянски подвиквания и обиди. — Айсли! — провикна се ловецът на глави. — Върни се тук!
Музикантите спряха да свирят каджунските си мелодии, когато видяха приближаващия се Пелвис, и виковете и крясъците заехтяха в помещението. Бърт се беше върнал на бара и говореше силно на Флинт:
— Приятелят ти няма да има нужда от погребение! Няма да остане нищо за погребване!
— Той е глупак, пълен глупак! — ядоса се ловецът на глави, който продължаваше да държи деринджъра притиснат в ребрата на Дан, но барманът не го виждаше на слабата светлина в задименото помещение. Докато Ардън държеше булдога в ръцете си и размишляваше над думите на Анджи, Дан изяде първата си хапка от супата с бамя и горещите подправки и наденицата в нея едва не подпалиха езика му.
— Момчета, знаете ли Hound Dog? — обърна се Пелвис към бандата. Три глави му отговориха отрицателно. — А I Got a Woman? Heartbreak Hotel? A Big Hunk o’ Love? — Получи отрицателни отговори на всички предложения. Започна да се поти около яката. — Знаете ли въобще някоя песен на Елвис?
— Ние свирим само зайдеко — отвърна акордеонистът. — Сещаш се, като My Toot-Toot и Diggy Liggy Lo.
— О, господи — разочарова се Пелвис.
— Недей просто да дремеш там, Елвис! — изкрещя му някой. — Не си мъртъв, нали?
Имитаторът се обърна към публиката си. Потта течеше под мишниците му, а сърцето му усилваше ритъма си. Той вдигна ръце, за да накара хората да се успокоят и около половината от тях млъкнаха.
— Трябва да ви призная, приятели, че обикновено си акомпанирам на китара. Някой да има такава?
— Това не ти е шибаният Нашвил, задник! — отговори му някакъв мъж. — Почвай да пееш или отиваш да поплуваш!
Пелвис погледна Флинт, който поклати глава със съжаление и извърна поглед. После огледа публиката си от селяндури и коремът му се сви от страх.
— Почвай да квакаш, дебела жабо! — провикна се друг.
Една капка пот падна в лявото око на Пелвис и го накара да го затвори за две секунди. Неочаквано една купичка със супа полетя от една от масите и се разля в предната част на калните му панталони. Последва силен смях, а след това някой зарева като магаре. Пелвис погледна запечената кал по велурените си обувки и се замисли как тези мъже нямаха представа, че бе прекарал безброй часове в гледане на филмите на Елвис, за да научи походката, говора и маниерите му; нямаха представа колко много нощи беше слушал песните му в мръсната си малка стая, за да улови всяка фраза и нюанс в този богат и славен глас — гласът на американската душа. Те не знаеха колко много обичаше Краля, как се прекланяше пред олтара в „Грейсланд“ и как съпругата му го наричаше глупав дебел загубеняк и избяга с всичките му пари и шофьор на камион на име Бумър. Нямаха представа колко много страдаше за изкуството си.