— Не обмисляш да направиш нещо глупаво, нали?
— Не.
— Ако не искаш да носиш белезници, няма да ти слагам. Ще свърша работата тихо и спокойно.
Дан се зачуди защо Мърто се стараеше никой да не види пистолета и защо не беше казал на бармана кой е.
— Страхуваш се, че някой може да ме открадне от теб, ако разбере за парите, нали?
— Когато хората чуят с какво си изкарвам прехраната, обикновено не ме посрещат с цветя и прегръдки.
— Слушай, не исках да убия Бланчард — каза Дан. — Той насочи пистолет в мен. А оръжието на охранителя беше в ръката ми и аз…
— Направи услуга и на двама ни — прекъсна го Флинт. — Спести си приказките за съдията.
Пелвис довърши песента с вик и поредица от акорди, които заплашваха да строшат пианото. С утихването на последните ноти се надигна друг гръмовен шум — одобрителните крясъци и аплодисментите на публиката. Имитаторът примига срещу тях, изненадан от реакцията им. Макар да беше свирил на пиано в една блус банда, когато бе още слабо момче с рошава къдрава коса и големи идеи, принципно бе свикнал да държи електрическа китара, на която не можеше да свири много добре, но в крайна сметка тя беше инструментът на Краля. Управителите на клубове постоянно му повтаряха, че трябва да усмири гласа си и да пее само с дрезгавина, тъй като тези високи тенорови тонове не звучали въобще като Елвис, а клиентите плащали за това, и ако искал да бъде приличен имитатор на Елвис, трябвало още доста да се постарае.
Публиката на това място очевидно беше зажадняла за забавления и хич не ѝ пукаше, че Пелвис не дрънка на електрическа китара или че гласът му не е дрезгав като на Краля. Хората се развикаха за втора песен, а някои от тях заудряха масите си с юмруци и халби.
— Благодаря ви! Много ви благодаря! — каза имитаторът. — Ще ви изсвиря още една песен. Заглавието ѝ е It’s Your Baby, You Rock It. — Той отново изригна и макар ръцете му да бяха схванати и да удряше тук-там по някой грешен тон, започваше да си припомня всичко. Цигуларят се включи в мелодията, а акордеонистът ги подпомогна с някоя и друга игрива нота.
— Хей! — извика Бърт на Флинт, за да го чуе над музиката. — Приятелят ти има ли записи?
— До колкото знам, не.
— Трябва да направи! Не звучи много като Елвис, но щом може да свири на пиано и да пее по този начин, определено трябва да записва музика! Ще изкара много пари!
— Кажи ми, как да се махнем оттук? — попита ловецът на глави. — Как да се върнем на пътя?
— Както казах и на него — барманът кимна към Дан, — утре следобед ще пристигне лодката за доставки от Гранд Айл. Това е единственият начин да си тръгнете оттук.
— Утре следобед? Трябва да заведа този човек… — Флинт млъкна и опита отново: — Трябва да стигнем до Шривпорт възможно най-скоро.
— Ще ви се наложи да изчакате лодката за доставки. Ще ви заведат в Гранд Айл, но пак ще сте много далеч от Шривпорт. Наоколо няма никакви пътища.
— Не мога да остана тук цяла вечер! Боже! Трябва да се върнем в… — едва не каза „цивилизацията“, но сметна, че няма да е много тактично от негова страна — … Шривпорт — довърши той.
— Съжалявам. Имам радиотелефон отзад, ако трябва да се обадите на някого, за да му кажете къде сте.
Смоутс трябваше да знае, помисли си Флинт. Шефът му трябваше да научи, че беглецът е заловен и е на път за Шривпорт. Вероятно сега спеше, но едва ли щеше да има нещо против да бъде събуден, за да чуе…
Почакай, каза си ловецът на глави. Почакай малко. Защо толкова много бързаше да се обади на онова падащо си по изроди копеле? Точно сега той, Флинт, контролираше нещата. Нямаше нужда да хуква и да се обажда на Смоутс като някакъв тийнейджър, който се страхува от шамарите на баща си. Както и да е, ако шефът му не му беше натресъл Айсли, още вчера щеше да си свърши работата. Онова копеле можеше да върви по дяволите.
— Не, няма нужда да се обаждам на никого — отвърна Флинт. — Но какво ще правим? Ще останем тук, докато дойде лодката ли? — Не знаеше дали ще издържи на собствената си телесна миризма толкова дълго, а и Ламбърт не миришеше на праскови. — Има ли някое място, на което можем да си вземем душ и да си починем?
— Това тук не е точно тропически курорт. — Пурата на Бърт беше изгаснала, но той продължаваше да я стиска между зъбите си. Сега я извади и я погледна, за да прецени дали си струваше да я пали отново. — Питаш за място за всички ви или искаш нещо отделно за дамата?
— Няма да спя в една стая с тях! — Ардън все още беше замаяна и разстроена от чутото за Сияйното момиче. Булдогът в ръцете ѝ гледаше с любов Пелвис. — Предпочитам да седя тук цяла вечер!