— Колко пари имаш? — обърна се Бърт към Флинт и повдигна вежди.
— Не са много.
— Разполагаш ли със стотачка?
— Може би.
— Добре, ето какво ти предлагам. Големите момчета — шефовете — държат две хижи, в които отсядат, когато идват на посещение. Не искат да се цапат в общежитията с персонала, нали разбирате? Знам кой може да ги отвори. Ще ги получите за тази нощ срещу петдесет долара на човек. Не са кой знае какво, но леглата им са чисти и ще бъдете сами.
— Имам петдесет долара в портфейла — каза Дан. Да спи на легло — нямаше значение дали чисто или мръсно — му звучеше като много добра идея. Сети се, че това ще е последната му вечер, в която ще спи като свободен човек. — Аз ще платя за нейната хижа.
— Да, става. — Флинт извади своя портфейл и този на Дан и плати.
— Добре. Нека само изслушам парчето. — Пелвис беше подхванал една бавна и сърцераздирателна песен със заглавие Anything That’s Part of You. Публиката му слушаше прехласнато и пазеше уважително мълчание, докато звучаха минорните тонове на пианото и гласът на Пелвис се извиваше толкова жално, че успяваше да разплаче дори закоравелите селяндури и проститутките от тресавището. — Казвам ви, този човек няма нужда да се прави на Елвис. Ти ли си мениджърът му? — Барманът погледна Флинт.
— Не.
— По дяволите, тогава аз ще му стана мениджър. Ще се махна от това проклето тресавище и ще забогатея. Никога няма да погледна назад.
— Ардън? — Дан забеляза, че ъгълчетата на устата ѝ потреперват, а очите ѝ са изцъклени от шок. Знаеше, че няма да ѝ е никак лесно. Тя силно вярваше, че ще намери Сияйното момиче и бе жертвала всичко, но краят бе настъпил. — Добре ли си?
Младата жена не му отговори. Не можеше.
— Имаш ли нещо против да се дръпнеш? — Въпросът беше отправен от Дан към Флинт. Ловецът на глави видя изписаното на лицето на Ардън нещастие и се отдръпна. Дан се приближи до нея. Сърцето му се свиваше, като я гледаше, и я прегърна, макар да нямаше представа как да я успокои. — Съжалявам — каза ѝ той. — Иска ми се да беше намерила каквото търсеше.
— Аз… не мога да повярвам, че е мъртва, просто не мога. — Очите ѝ се напълниха със сълзи, но младата жена бързо ги изгони с мигане. Булдогът облиза брадичката ѝ. — Не мога да повярвам. Джупитър не би сгрешил.
— Чуй ме — каза настоятелно Дан, — от този момент насетне трябва да се върнеш в действителността. Това означава да отидеш във Форт Уърт и да се опиташ да си оправиш живота. Колкото и зле да изглеждат нещата, ще се оправят.
— Не мисля така.
— Не знаеш какво ще ти донесе утрешният ден. Или пък следващата седмица, следващият месец. Трябва да живееш ден за ден и така ще се справиш с трудностите. Повярвай ми, знам какво говоря.
Ардън кимна, но Сияйното момиче беше свещ, която не бе готова да изгаси. Осъзна каква егоистка е била, погълната от собствените си желания. От мига, в който мъжът с тъмния костюм стъпи в този бар, Дан беше сигурен пътник към затвора.
— Ти добре ли си? — попита го тя.
— Мисля, че да. — Той я дари с лека смела усмивка, докато вътрешно се чувстваше като размазан от трактор. — Да, добре съм. Рано или късно щеше да се случи. — Усмивката му се изпари. — Видях сина си и му казах всичко, което исках, без между нас да има решетки. Това е най-важното за мен. — Дан сви рамене. — Поне там, където отивам, ще имам покрив над главата и топла храна. Предполагам, че няма да е по-зле от болницата за ветерани. Както и да е… — Гласът му го предаде и се наложи да млъкне, за да събере сили да продължи. — Както ти казах, трябва да живееш ден за ден. Така ще преодолееш трудните моменти.
— Госпожице? — Бърт сложи лакти на бара и се наведе над нея. Пелвис беше свършил с бавната и тъжна песен и ставаше от пианото, за да се поклони на публиката си, целият плувнал в пот. — Познавам човек, който може да ти каже дали някой е живял, или не на Гоут Айлънд. Един каджун, когото наричат Малкия влак. Роден е наблизо. Понякога води шефовете на лов и риболов. Продава риба и дивеч на бара, така че постоянно обикаля тресавищата. Ако някой знае, това ще е той.
— Ардън? — изрече тихичко Дан. — Откажи се. Моля те.
Искаше ѝ се да го направи. Наистина. Но беше отчаяна и изплашена. Това щеше да е последният ѝ шанс, защото никога вече нямаше да дойде тук. Дори намирането на гроба на Сияйното момиче щеше да е един вид отговор, макар и не онзи, който търсеше.
— Къде е той? — попита Ардън.
— Живее на плаваща къща, закотвена на около километър и половина южно оттук. В общи линии страни от хората. — Бърт се загледа в родилния белег и проследи грубите му краища. — Имам моторница и смяната ми свършва в шест часа сутринта. Така или иначе трябва да отида да го видя, за да уредим доставката на сомове и костенурки. Добре си дошла, ако искаш да дойдеш с мен. Мога да взема двама души. — Последното го каза на Дан.