Ветеранът видя нуждата в очите на Ардън; изпита болка, защото знаеше, че младата жена е на ръба на лудостта. Трябваше да се раздели с нея и когато тя каза „Ще дойда сама“, осъзна, че вече е протегнала крак над пропастта.
— Добре. Както кажеш. Хей, приятел! — Бърт се ухили на Пелвис, който си проправяше път към бара през тълпата от хора, които го тупаха по гърба. — Направо му разказа играта на това пиано, а?
— Благодаря ви, госпожице — каза имитаторът на Ардън, когато взе Мама от ръцете ѝ. Кучето потрепери от обич и атакува лицето му с език. Той дишаше тежко и се чувстваше малко замаян, но иначе беше добре. Потта се стичаше на реки от него. — Може ли малко вода, моля?
— Идва веднага!
— Господин Мърто? — Пелвис се ухили широко. — Мисля, че ме харесаха.
— Добре се справи. За онези, които си падат по тази музика. Ето, избърши си лицето. — Флинт взе няколко хартиени кърпички от близката кутия и му ги подаде. — Няма да ми припаднеш отново в ръцете, нали?
— Не, сър. Просто съм малко задъхан. — Имитаторът взе бутилката с вода от Бърт я даде на Мама да пие. — Чухте ли ги как викаха?
— Аха. Е, слез малко на земята и чуй какво ще ти кажа — не можем да си тръгнем оттук до утре следобед. Трябва да чакаме лодката за доставки от Гранд Айл. Нямам представа как, по дяволите, ще стигнем до колата, но така стоят нещата.
— Поне го хванахме, нали? — Пелвис кимна към Дан, който отново се беше заел със супата си.
Не точно ние, щеше да каже Флинт, но Бърт отново се намеси:
— Извинявай, че ти го казвам, но свириш по-добре, отколкото изглеждаш.
— Сър?
— Сещаш се, стилът на Елвис с джудо движенията и всичко останало. Очаквах нещо такова.
— Е, всички песни, които изпях, са на Елвис — обясни Пелвис. — А движенията ги правя в представлението си, но сега не можах, защото бях на пианото. Както вече споменах, обикновено свиря на китара.
— Искаш ли съвета ми? И да не го искаш, смятам да ти го дам. Не се крий зад Елвис. Нямаш нужда, след като можеш да свириш и да пееш така. По дяволите, трябва да отидеш в Нашвил и да им покажеш какво можеш.
— Ходил съм там. Казаха ми, че не звуча достатъчно като Елвис. Също така не съм можел да свиря толкова добре на китара като него.
— Да го вземат мътните! Не се опитвай да звучиш като него! Не изглеждай като него, не говори като него, не прави нищо като него! Според мен има само един Елвис и той е мъртъв! Друг не може да има. Ако бях на твое място, нямаше да пипна китара до края на живота си. Нямаше и да си правя косата така. Освен това трябва да отслабнеш с двайсет — двайсет и пет килограма. След като станеш фиданка, върви да им покажеш на нашвилските котки. Ако свириш така, както тук, ще изкараш много пари! Ей, направи ми услуга! — Бърт извади една салфетка и взе химикала, който стоеше до касата. — Ето. Дай ми автограф, за да мога да кажа, че пръв съм забелязал таланта ти. Напиши: На моя приятел Бърт Дънбро.
— Вие… искате моя автограф? — попита Пелвис и бузите му почервеняха от срам.
— Да. Точно тук. На моя приятел Бърт Дънбро.
Имитаторът изпълни молбата на бармана. Накрая започна да пише Пелв…
Спря се.
— Какво има? Да не спря химикалът?
Има само един Елвис, помисли си той, и той е мъртъв! Друг не може да има.
Може би и не трябва да има.
Бяха минали петнайсет години, откакто свири на пиано пред публика. Тогава още не беше започнал да се облича като Краля, да изучава песните, филмите и движенията му в ханша и не си беше купил перуката, сините велурени обувки и всичко останало. По онова време още не беше надебелял от торти, бисквити с фъстъчено масло и топен в мътеница царевичен хляб, и не бе стигнал до извода, че не е достатъчно добър музикант и че трябва да се прави на някой много по-голям от него.
Ами ако… ами ако…
Ами ако се беше отказал прекалено рано от собствения си талант? Ами ако се беше отказал от него за сметка на имитирането на Елвис, защото не беше сигурен, че струва нещо? Ами ако… ами ако…?
О, господи, щеше да е много трудно да се откаже сега и да се опита да се върне. Щеше да е невъзможно да продължи сам, без Краля да му помага. Нали?