— Всичко хубаво — отвърна му тя.
Джером си тръгна, а Дан продължи да чака с опънати до скъсване нерви.
Някакъв звънец иззвъня на бюрото на секретарката и ветеранът така се стресна, че едва не падна от стола си. Тя натисна един бутон и попита:
— Да, сър?
— Кажи на господин Ламбърт да влезе — обади се един глас по вътрешния телефон.
— Успех — каза госпожа Дювал на Дан, преди да е влязъл, и той ѝ кимна.
Кабинетът на Емъри Бланчард се намираше в края на сградата и разполагаше с два високи прозореца. Щорите бяха спуснати, но въпреки това не можеха да спрат свирепата бяла слънчева светлина. Управителят седеше зад бюрото си като лъв в леговището си и приличаше на вездесъщ император.
— Затворете вратата и седнете — каза той.
Дан изпълни нареждането и седна в единия от двата черни кожени фотьойла пред бюрото.
Бланчард си свали очилата и избърса кръглите стъкла с кърпичка. Все още дъвчеше дъвка. Петната под мишниците му се бяха уголемили, а на бузите и челото му лъщеше пот.
— Лято. — Той по-скоро изсумтя, отколкото изрече думата. — Определено не е любимият ми сезон.
— Това лято наистина е много горещо. — Дан огледа кабинета и забеляза колко много се беше променил от идването на този човек. Нямаше го простоватия домашен уют, който Бъд Джарет беше създал. На пода беше сложен червено-златист персийски килим, а на рафтовете зад Бланчард, които личеше, че са чисто нови, бяха наредени дебели и подвързани с кожа книги, които бяха по-скоро за украса, отколкото за четене. На стената беше закачена еленска глава с четири разклонения на рогата, а под нея месингова табелка оповестяваше: „ДОТУК С ОПРАВДАНИЯТА“. От двете страни на еленската глава бяха окачени картини, които изобразяваха лов на лисици. На голямото и гладко бюро на управителя имаше снимки в рамки на привлекателна, но тежко гримирана руса жена и две деца — момиче на седем-осем години и момче, което изглеждаше на десет. Момчето имаше студените сини очи на баща си и царствената му осанка, а момичето беше цялото в панделки и бяла дантела.
— Това са децата ми — каза Бланчард.
— Имате чудесно семейство.
Управителят отново си сложи очилата. Вдигна снимката на момчето и я погледна с възхищение.
— Янс беше избран за най-добър играч на отбора си миналата година. Има ръката на Джо Монтана. Вдигна голяма врява, когато напуснахме Батън Руж, но ще му мине.
— И аз имам син — каза Дан.
— Чудесно. — Бланчард върна снимката обратно на мястото ѝ до малко стъклено кубче с американското знаме в него. На кубчето пишеше в червено, бяло и синьо: „Аз подкрепих Пустинна буря“. — Изчакайте още около девет години и ще чуете, че Янс Бланчард е подобрил някой рекорд на Щатския университет на Луизиана, гарантирам. — Той се завъртя на стола си и застана пред монитора на компютъра и телефоните си. Включи компютъра и набра нещо на клавиатурата. На монитора се появиха няколко реда информация. — Добре, ето го вашето досие. Вие каджун3 ли сте, господин Ламбърт?
— Не.
— Просто се питах. Понякога човек не може да разбере кой е каджун и кой не е. Такаааа, да видим какво имаме тук. Вие сте дърводелец, нали? Работите в „Ей Енд Ей Кънстрак…“ о, работили сте в „Ей Енд Ей Кънстракшън“ до ноември миналата година.
— Компанията фалира. — Дан беше споделил този факт с господин Джарет и той присъстваше в досието му.
— Строителната ра’ота удари дъното, няма спор. Сега работите на свободна практика, нали така?
— Да, сър.
— Виждам, че Джарет ви е отпуснал аванта няколко месеца. Пропуснали сте две вноски. Това не е добре. Можем да си затворим очите, ако от време на време забавите една вноска, но две вноски са коренно различна история.
— Да, сър, наясно съм с това, но… един вид се бяхме договорили с господин Джарет.
Още докато изричаше думите, Дан осъзна, че не биваше да казва подобно нещо. Големите рамене на Бланчард увиснаха почти незабелязано и той бавно завъртя стола си, за да се обърне към него. На лицето му заигра пресилена усмивка.
— Вижте, имаме един малък проблем — каза той. — Господин Джарет вече не работи в тази банка. Така че каквато и договорка да сте имали с него, тя не е валидна.
Бузите на Дан почервеняха.
— Не исках да прозвучи…
— Досието ви говори само по себе си — прекъсна го управителят. — Можете ли да внесете поне една вноска днес?
— Не, сър, не мога. Но точно за това исках да разговаряме. Ако е възможно… например… да ви плащам по петнайсет долара на седмица, докато изникне някаква работа. След това ще започна да си плащам вноските редовно. Никога досега не съм оставал без работа за толкова дълго време. Предполагам, че нещата ще потръгнат отново, когато времето захладнее.
3
Етническа група от френски заселници, които живеят предимно в американския щат Луизиана и в някои канадски провинции като Кнебек.