— Гледай го за минутка — каза ловецът на глави на Пелвис и тръгна по коридора, за да види какво предлагаше останалата част от хижата.
— Не прави нищо глупаво — предупреди нервно имитаторът. Той държеше сънливата Мама и беше насочил деринджъра в корема на Дан. — Ще стрелям, ако се наложи.
— Просто се успокой. — Дан виждаше, че на този човек му е неприятно да държи пистолет и макар да приличаше на лош стрелец, пак щеше да причини много щети от толкова близко разстояние. Сметна, че мълчанието само ще засили напрежението. — Как се казваш?
— Се… — Не, може би един ден щеше да е готов да се промени, но не и днес. — Пелвис Айсли.
— Пелвис, а? — Дан кимна, имаше логика. — Извини ме, че го казвам, но двамата с Мърто не си подхождате. Отдавна ли сте партньори?
— От два дни. Той ме учи на занаята.
Аматьор, помисли си Дан.
— Значи това е първият ти лов?
— Точно така. Първият.
— Струва ми се, че е по-добре да свириш на пиано в Нашвил, отколкото да се занимаваш с тази работа.
— Айсли, не говори с него. — Флинт се върна. Той беше намерил две мрачни стаи, във всяка от които имаше по две метални легла с голи матраци. Беше забелязал, че краката на всички легла са сложени в напълнени с вода кутии от кафе, за да не могат насекомите да се катерят по тях. Ако това бяха покоите на шефовете, въобще не искаше да вижда общежитията на персонала. Като се замислеше обаче, хижите видимо не бяха посещавани от доста дълго време. Нямаше значение, искаше просто да поспи за няколко часа и не му беше нужен „Хилтън“ за целта. Той взе деринджъра от Айсли. — Ела, Ламбърт. Сега е моментът да свършиш онази работата с пикаенето. — През задния прозорец беше видял постройка с ламаринен покрив и бе предположил, че там са душът и тоалетната. Генераторът изпращаше ток до електрическа крушка над вратата на постройката, но влизането в нея щеше да е проява на огромна смелост или на чисто отчаяние.
Ардън вече се беше насилила — от отчаяние — да влезе вътре. За щастие, там също имаше крушка, но тя приближи тоалетната чиния с огромно безпокойство. Около нея нямаше водни мокасини, от каквито много се страхуваше, но не беше най-чистата на света. Свърши си работата, избърса се с тоалетна хартия, която можеше да свали боята от метална повърхност, и излезе набързо.
Беше оставила розовата кесийка върху стар чамов шкаф с чекмеджета в стаята, в която щеше да спи. Сега я отвори под светлината на единствената мръсна крушка на тавана и извади съдържанието ѝ.
Нареди един до друг пет малки коня.
Беше ги купила от магазин за евтини сувенири във Форт Уърт. Не бяха нищо особено, но за нея бяха всичко. Пет коня — три кафяви, един черен и един сив. Боята се лющеше от тях и разкриваше червената пластмаса, от която бяха направени. Тя знаеше тайните им имена и те я пазеха. Напомняха ѝ за едно друго време, в което беше щастлива и вярваше, че бъдещето е пред нея въпреки тексаския пясък и тежката работа, която трябваше да върши. Напомняха ѝ, че някога някой се е нуждаел от нея.
Ардън седна на ръба на леглото и се загледа в малките пластмасови фигурки с насълзени и изморени очи. Беше се провалила и го знаеше. Но мислите ѝ продължаваха да обикалят около този пламък, да обикалят, да обикалят. Сияйното момиче. Само едно докосване от тази жена щеше да я изцели. Джупитър така ѝ каза. Джупитър не би я излъгал. Не. Едно докосване от Сияйното момиче и белегът — грозният, носещ ѝ само лош късмет белег, който я беше измъчвал през целия ѝ живот и беше накарал баща ѝ да си тръгне и никога вече да не се върне, а майка ѝ да се отдаде на бутилката — щеше да бъде премахнат. Сияйното момиче не беше мъртва. Сияйното момиче беше вечно млада и красива и носеше фенера на Бог. Джупитър не я беше излъгал. Не беше.
Ами Дан? Той не можеше да продължи. Ако той беше човекът, когото Бог беше изпратил, за да я заведе при Сияйното момиче, тогава защо ѝ го отнемаха? Започна да обмисля дали не може да го измъкне от ловците на глави, но как да го направи? А и видя всичко, изписано на лицето му в бара — беше му писнало да бяга и нямаше да иска да продължи. Вие сте Неговите ръце, спомни си да казва Джупитър.
Ами ако Джупитър грешеше?
Шест часа сутринта, помисли си Ардън. Шест часа сутринта. Трябваше да си го втълпи, за да може да поспи три-четири часа и да стане навреме. Налагаше се да забрави за Дан, да го загърби. Колкото и да ѝ се искаше, не можеше да му помогне. Сега трябваше да помогне на себе си и ѝ се струваше, че утрото щеше да е последният ѝ шанс. Къде щеше да отиде и какво щеше да прави, ако намереше гроба на Сияйното момиче, не знаеше. Сега не можеше да мисли за това, защото този път водеше до мрачно отчаяние.