Ардън легна на леглото и се загледа в тавана. Петте коня — нейните талисмани — щяха да бдят над нея през нощта. Може би щеше да сънува как се буди и ги чува да тропат с копита, да пръхтят за нея и да ѝ казват: Побързай ела при нас побързай никога няма да те нараним никога няма да те нараним.
Най-накрая очите ѝ се затвориха. Тя се заслуша в боботенето на генератора, квакането на жабите, цвъртенето на насекомите и нощните птици и туптящия сърдечен ритъм на добиващата нефт машинария в далечината. Страхуваше се от онова, което денят щеше да ѝ донесе — и едната, и другата развръзка я плашеха. Една сълза потече по бузата ѝ от страната на тъмнолилавия белег. Сънят дойде за нея и я отнесе.
Пелвис излезе навън, за да може Мама да се облекчи. Докато я чакаше, разкопча ципа си и добави малко вода в малкия залив. След като кучето приключи, той го взе и тръгна да се връща вътре, но в този момент видя запалването на клечка кибрит на дъсчената пътека над тревата и тръстиката, която водеше към центъра на Сейнт Насти. Видя също така осветеното от оранжевия пламък лице на мъж, който си запали цигарата и хвърли клечката във водата като някаква малка комета.
Огънчето на цигарата светна по-силно, когато онзи си дръпна от нея. След малко обаче изчезна. Или мъжът беше сложил ръка пред цигарата си, или се бе махнал оттам — на Пелвис му беше трудно да прецени в този мрак. Той остана навън още известно време, като милваше Мама, но когато тя излая изморено няколко пъти по нещо, което се размърда в тревата във водата под платформата, реши, че е време да се връща вътре. Зачуди се колко ли змии го наблюдаваха и от мисълта го побиха ледени тръпки.
22. Шум от змийски люспи
— Отивам да си взема душ — каза Флинт на Пелвис, когато имитаторът се върна вътре. — Искам да стоиш тук и да го наглеждаш, ясно? Вземи пистолета и просто стой тук. Ще се върна след няколко минути. — Когато заведе Дан в тоалетната, намери мръсно парче сапун в малката душкабина. Макар да нямаше кърпа, вече не можеше да понася собствената си миризма. Преди да отиде да се изкъпе, зададе въпроса, който го измъчваше: — Айсли, къде научи произведението на Шопен?
— Сър?
— Произведението на Шопен. Класическата музика, която изсвири. Къде я научи?
— О, това е нещо, на което ме научи учителката ми по пиано. Казваше се госпожа Фич. Тя ми обясняваше, че е добро за загрявка на пръстите и тъй като те кара да мислиш какво свириш, успява да те успокои. Не мога да отрека, че свърши работа за нервите ми.
— Не бих предположил, че можеш да свириш класическа музика.
Пелвис сви рамене.
— Нищо работа. Онези приятелчета напълниха гащите като всички останали. Вървете да си вземете душ и не се тревожете за Ламбърт.
Флинт излезе от хижата. Не беше сигурен дали някога щеше да слуша касетата си с прелюдии на Шопен със същото благоговение.
Пелвис отиде в стаята, която Флинт беше избрал за себе си, и намери убиеца легнал на едно от леглата, със закопчана за металната рамка дясна ръка. Имитаторът седна на другото легло, сложи Мама да легне до него и насочи деринджъра в Дан.
— Иска ми се да не правиш така — каза ветеранът след двайсетина секунди, когато стана ясно, че Айсли не смята да свали оръжието, преда да се е върнал Мърто. — Няма да ми хареса особено, ако пистолетът гръмне случайно.
— Господин Мърто ми каза да те наглеждам.
— Не можеш ли да ме наглеждаш, като държиш това нещо насочено другаде?
— Мога. Но не искам.
Дан изсумтя и се усмихна едва.
— Явно ме мислиш за голям и лош кучи син, а?
— Убил си двама души. Това не те прави ангел в моите очи.
Ветеранът тръгна да се изправя, но реши, че не трябва да прави резки движения.
— Не съм убил мъжа в онзи проклет мотел. Съпругата му го е направила.
— Съпругата му? Ха, това беше добро!
— Той беше жив, когато си тръгнах оттам. Онази вещица вече го беше простреляла в корема с пушката, докато се целеше в мен. След това го е пребила до смърт. Може би му е била бясна, че се измъкнах.
— Аха. Предполагам, че някой друг е убил и онзи тип в банката. А ти случайно си бил там.
— Не — отвърна Дан. — Ще си призная вината за това убийство.
— Изненадвам се да го чуя.
Ветеранът сложи лявата си ръка под главата и се загледа в тавана. Един молец се въртеше в кръг и търсеше изход.
— Бланчард имаше семейство. Не е негова вината, че така се случиха нещата. Няма начин да си простя стореното, така че нямам нищо против да умра в затвора за наказание.