Пелвис помълча известно време. Отмести деринджъра. Досега не беше срещал човек, извършил убийство, и осъзна, че нервността му е заменена от любопитство.
— Какво толкова ти направи онзи човек, че да го убиеш? — попита тихичко той.
Дан наблюдаваше как хванатият в капан молец се блъска в ярката, гола крушка. Все още беше прекалено напрегнат, за да заспи, а и в стаята бе много горещо.
— Не отидох в онази банка с намерението да го убия — отговори ветеранът. — Бланчард искаше да ми отнеме пикапа — последното, което ми остана. Изгубих контрол. При нас дойде един охранител и с него се сбихме. Бланчард насочи пистолет в мен. Взех оръжието на охранителя и… дръпнах пръв спусъка. Дори не се прицелих. Разбрах, че Бланчард няма да оживее, когато видях всичката онази кръв. След това се качих в пикапа си и избягах.
Пелвис се намръщи.
— Трябвало е да останеш там. Да пледираш самозащита или нещо подобно.
— Предполагам, че си прав. Но тогава мислех само как да се махна.
— Ами момичето? Смятахме, че си я взел за заложница. Тя да не е… зле с главата?
— Не, просто е изплашена. — Дан му обясни как е срещнал Ардън и разказа за вярата ѝ в Сияйното момиче. — На сутринта ще ходи да търси някакъв рибар каджун на име Малкия влак. Явно живее в плаваща къща на километър и половина южно оттук. Човекът, който държи бара, ще я води. Нямам право да ѝ казвам да не отива, а и не мисля, че ще ме послуша. — Хрумна му една идея и той извърна лице към Айсли. — Ти можеш да отидеш с нея.
— Аз?
— Да. Ще тръгнат в шест. — Дан съумя да си извърти китката в халката на белезниците, за да погледне часовника си. — Минава два и половина. Можеш да отидеш с нея, за да я пазиш. Щом лодката за доставки пристига чак следобед, ще имаш достатъчно време.
— Достатъчно време за какво? — Флинт надникна от прага на вратата с мокра коса. Той внимателно и методично беше изтъркал мръсотията от своята кожа и тази на брат си. Беше истинско мъчение да си сложи отново малкия и втвърден от потта раменен кобур и да си облече изцапаните от тресавището дрехи. Клинт спеше под някога бялата му риза, но Флинт усещаше как меките му кости се размърдват от време на време в притиснатите му вътрешности.
— Молеше ме да отида с момичето — отвърна Пелвис. — Бърт — собственикът на бара — щял да я води в шест часа сутринта при някакъв каджун, който живеел на километър и половина на юг. Тя се опитва да намери…
— Забрави. — Флинт взе деринджъра от ръката на имитатора. — Не сме бавачки. Не знам каква ѝ е историята, но ще си тръгнем с лодката за доставки. Тази жена може да дойде с нас или да остане, решението си е нейно.
— Да, сър, но ако е само на километър и половина, ще се върна преди…
— Айсли? — прекъсна го ловецът на глави. — Момичето е лудо. Трябва да е лудо, щом е дошло дотук със знанието кой е Ламбърт. Стани ми от леглото. Искам да полегна, преди да съм припаднал.
Пелвис взе Мама и стана. Кучето се събуди и изръмжа изморено, след което затвори ококорените си очи и отново заспа. Флинт легна на леглото. Пружините се забиха в гърба му през тънкия матрак, но той беше толкова изморен, че можеше да спи и върху пирони.
— Ардън не бива да ходи в тресавището с някого, когото не познава — настоя Дан. — Няма значение какво мислиш ти за нея. Може да си навлече много неприятности.
— Тя не е наша работа. Ти си.
— Така е, но Ардън се нуждае от помощ.
— Не и от нашата.
— Не и от твоята, предполагам. — Дан погледна Пелвис. — Ами ти? Би ли…
— Ей! — Флинт се изправи в леглото, а в хлътналите му и зачервени очи се четеше гняв. — Той няма думата! Аз вземам решенията! А сега защо не си затвориш устата и не поспиш малко? Айсли, отивай и ти да спиш!
Пелвис се поколеба. Сенките, които лампите хвърляха, въобще не го караха да се чувства комфортно. Вече на няколко пъти му се стори, че с периферното си зрение вижда виещо се влечуго.
— Защо двамата с Мама трябва да спим сами в другата стая?
— Защото тук има само две легла. Отивай да спиш!
— Онзи тип намери ужасно голяма змия тук. Чудя се под кое легло е била.
— Знаеш ли какво — отвърна Флинт, — двамата с псето можете да спите тук. Просто се свийте на пода между нас, ако така ще се почувстваш в по-голяма безопасност.
— Не, не мисля.
— Лампите светят, нали? Нищо няма да изпълзи и да те пипне, докато е светло.
Пелвис тръгна към другата стая. Струваше му се много далеч от защитата на деринджъра на Флинт. Спря се отново със замислено изражение.