— Не ме карай да го правя аз! Няма да докосна това копеле!
— Женчо. — Док взе белезниците и ги сложи на лявата китка на Пелвис и на дясната на Флинт. След това прибра ключа в джоба на панталоните си.
— Къде ще ги водите? — попита Дан и стана от леглото.
— Не ти се иска да знаеш, братко Дан. Просто приеми случилото се като подарък и забрави за него. Ако бях на твое място… — Той погледна надолу. — Щях да си открадна нови обувки. Тези малко са сдали багажа, kemo sabe. Но също така не бих се размотавал много наоколо. Няма да е благоразумно.
— Може ли да ми върнете кучето? — Пелвис беше на път да се разплаче. — Моля ви, ще ми го върнете ли?
— Казах ти, това вече е моето куче! — избоботи Монти, който вдигна Мама и я разтърси. — Ще го сготвя с бекон и яйца, когато се съмне.
В един миг Пелвис беше молеща се развалина, а в следващия се превърна в ураган, който скочи със стиснати зъби и със свободната си от белезниците ръка се опита да докопа гърлото на мъжа.
Монти дръпна Мама далеч от обсега му и го удари силно и бързо с юмрук в устата. Главата на имитатора полетя назад, коленете му поддадоха и докато падаше, едва не повлече Флинт със себе си. Мич се смееше гръмогласно, Мама отново заръмжа, а Док повтори:
— Ставай, Елвис! — Той сграбчи част от помпадура, дръпна го и перуката остана в ръката му. — Мамка му! — засмя се. — Този шибаняк се разпада!
Пелвис беше на колене и с извита назад глава. На пода падаха капки кръв. Гърбът му потръпна и сега беше ред на Дан да се ядоса. Не знаеше какво да прави и дали въобще имаше какво да направи. Флинт го изгледа с поглед, който казваше: Виж в какво ни забърка, след което се наведе над спътника си.
— Дръж се, Айсли. Просто се дръж.
— Помогни му да стане, ловецо на глави. — Док сложи перуката обратно на голата глава на Пелвис. — Да вървим!
— Защо не го оставиш на мира? Той не е добре с главата, не виждаш ли?
— Не е добре със зъбите, имаш предвид — обади се Монти и се разсмя.
Флинт едва се сдържа и той да не посегне към гърлото на копелето, но знаеше, че няма да постигне нищо добро с това.
— Хайде, ставай — каза на Пелвис. — Ще ти помогна. — Помисли си, че ще му се наложи да вдигне спътника си, но той стана сам. Не искаше да го поглежда в лицето. Част от кръвта му се беше стекла по пръстите на Клинт и ризата му.
— Излизайте — нареди им Док и Монти ги блъсна към задната врата, която беше разбил. Дан стоеше прав и ги гледаше как заминават, а зъбните колела в главата му се въртяха като луди. Док остана последен. — Някоя от жертвите ти да е била ченге? — попита той.
В този напрегнат момент нямаше никакъв смисъл да обяснява на Док, че е убил само един човек и то при изключително лошо стечение на обстоятелствата.
— Не.
— Следващия път пробвай с ченге. — Док излезе от хижата и потъна в мрака навън, като си подсвиркваше весела мелодия.
Дан остана сам.
23. Кръстосани кости
Силен шум извади Ардън от бавния поток на съня. Тя погледна през прозореца. Все още беше тъмно. Какъв беше този шум? Бе по-силен и по-настоятелен от работещите наблизо машини. Бяха ѝ необходими още няколко секунди — главата ѝ все още беше замаяна — за да осъзнае, че има някой на предната врата.
— Ардън! Отвори! Аз съм!
Гласът беше на Дан. Тя стана бавно, но самото движение беше истинско мъчение за схванатите ѝ мускули. Вече права, ѝ се наложи да изчака известно време, докато стаята спре да се върти.
— Почакай! — провикна се Ардън и се затътри към вратата, след което използва същите схванати мускули, за да избута дивана на една страна. Най-накрая отключи и Дан влезе.
Лицето му беше плувнало в пот, а погледът му бе налудничав.
— Какво има? — попита тя. — Мислех си, че ловците на глави са те пипнали…
— Няма ги. Дойдоха някакви хора и ги отведоха.
— Отведоха ги? Къде?
— Не знам. Ще ги водят някъде с някаква лодка. Бяха четирима. Не съм виждал подобна огнева мощ от Нам насам.
— Какво?
— Четиримата мъже. Смятах, че ще ги застрелят на място, но после видяха ръката на Мърто… Имам предвид ръката на брат му.
— За какво говориш?
Дан знаеше, че звучи като луд човек. Трябваше да се успокои, да си поеме няколко дълбоки глътки въздух. Допря пръсти в слепоочията си.
— Четирима мъже нахлула в хижата ни и ги отведоха. Не знам къде, но шефът им каза нещо за разходка с лодка. Всички бяха въоръжени. — Тъкмо щеше да ѝ разкаже за малката тайна на Мърто, но реши, че не е готова. — Мен не ме искаха, бяха дошли за Мърто и Айсли. — Дан погледна часовника си. Пет и тринайсет. — Хайде, трябва да кажем на някого за това!