— Почакай малко — спря го Ардън. — Почакай. — Тя затвори очи и след миг ги отвори отново в опит да прочисти паяжините в главата си. Дан забеляза, че сънят беше помогнал на погледа ѝ да се избистри, а родилният ѝ белег отново си бе сменил цвета на тъмнолилаво със синкав оттенък, подобно на грубата кожа на хамелеон. — Ловците на глави ги няма, така ли?
— Да.
— В такъв случай… си свободен, нали? — Ардън прокара ръка през немирните къдрици на косата си. Пръстите ѝ намериха мястото, на което се беше ударила в таблото на колата — то я болеше и кръвта бе станала на коричка. — Те се опитаха да ти навредят — на теб и на мен. Защо ти пука за тях?
Въпросът беше много добър. Навярно не трябваше да му пука. Навярно трябваше да продължи, все едно Мърто и Айсли не съществуваха. Не знаеше какво може да направи. Най-вероятно нищо. Но поне можеше да каже на някого. Бърт в бара имаше радиотелефон. Там трябваше да отиде.
— Те просто си вършеха работата — каза Дан — по най-добрия възможен начин. Вече причиних смъртта на двама души, така че няма да си намеря място, ако знам, че заради мен ще умрат още двама. — Той се обърна към вратата. — Отивам в бара.
— Почакай — спря го Ардън. Дан беше прав и тя се засрами от дребнавостта си. Ловците на глави наистина искаха да го отведат, преди да ѝ помогне да намери Сияйното момиче, но беше време да започне да мисли трезво. — Дай ми минутка. — Младата жена се върна в стаята, в която спеше, и прибра петте пластмасови коня в розовата кесийка. Обърна се и видя Дан на прага на вратата. Той я видя какво крие в кесийката и си спомни, че му беше разказала за конете, за които се бе грижила в ранчото. Сети се за онова, което му каза в мотел „Добра почивка“, за работата си за онази музикална банда, в която участваше нехранимайкото Джоуи — „Ханой Джейнс“. Някой трябваше да се държи отговорно.
В този момент Дан си помисли, че е разбрал нещо повече за Ардън. На нея ѝ идваше отвътре да бъде отговорна, да храни и да се грижи за старите прегърбени коне, да наглежда банда пияни и безотговорни хлапета и да предлага помощ на човек, за когото знае, че е издирван убиец. Джоуи постоянно повтаряше, че съм си объркала професията, че е трябвало да стана медицинска сестра.
Конете, осъзна Дан, вероятно ѝ напомняха за онзи период от живота ѝ, в който се е грижила за нещо и е била необходима. Сърцето му се сви, защото му стана ясно колко самотна се чувства тя и как отчаяно търси място, на което да принадлежи. Той се извърна.
— Не се смей — каза му Ардън, когато стегна връвчиците на кесийката, за да я затвори.
— Не се смея. Готова ли си?
Отговори му, че е, и двамата излязоха от хижата. На небето догаряха последните звезди в задушната жега навън, а на изток се появяваха първите лилави петна. Бяха им необходими шест-седем минути, за да си проправят път по дъсчените пътеки покрай дървените сгради до бара. Като се изключеше шумът от генераторите и постоянното помпане на нефтените платформи, Сейнт Насти беше утихнал. Няколко мъже все още бяха в билярдната зала, но навън беше пусто. Слабите лампи на бара не бяха изгасени и когато Дан влезе през летящите врати с формата на прилепови криле, веднага видя Бърт, който отново пушеше угарка от пура и метеше дървения под. Масите бяха избутани до стените. Зад бара друг мъж сапунисваше в метална мивка халбите и ги изплакваше с гореща вода.
— Добро утро — поздрави Бърт, но продължи да си върши работата. — Ако искате закуска, трябва да отидете в столовата в Общежитие 2. Започва работа в пет и трийсет.
— Да, ако обичате яйца на прах и наденички от гадно пуешко месо — обади се мъжът зад бара.
— Тези хора са със Сесил — обясни Бърт на колегата си. — Трябваше да го чуеш как свиреше на това…
— Четирима мъже нахлуха в хижата ни — прекъсна го Дан. — Преди около двайсет минути. Всичките бяха въоръжени и отведоха Мърто и Айсли.
Бърт спря да мете пода, а другият мъж ги изгледа през вдигащата се от мивката пара.
— Шефът им се казва Док. Косата му е вързана на конска опашка. Не знам за какво беше всичко, но мисля, че трябва да се обадим на някого.
Бърт задъвка замислено пурата си.
— Мога ли да те питам нещо, господине? В какво, по дяволите, сте се забъркали? — Вдигна ръка, като че ли да му покаже, че не желае да получи отговор. — Почакай, забрави. Май не искам да знам.
— Помислих си, че можеш да се обадиш на някого по радиотелефона си. На властите, имам предвид.
— Ха! — Бърт изгледа другия мъж. — Вика да се обадим на властите, Джес! Личи си, че не е тукашен, нали?