— Аха — отвърна Бланчард. — Господин Ламбърт, когато изгубихте работата си, потърсихте ли си някаква друга?
— Потърсих си, да. Но аз съм дърводелец. Само с това съм се занимавал.
— Имате ли абонамент за вестника?
— Не. — Абонаментът му беше едно от първите неща, от които се отказа.
— Всеки ден публикуват обяви за работа. Има цели страници. Всякакви длъжности.
— Не и за дърводелци. Много пъти съм търсил. — Дан забеляза, че управителят се загледа за няколко секунди в татуировката му на змия, след което извърна поглед с очевидно отвращение.
— Когато нещата загрубеят, само най-силните оцеляват. Някога чували ли сте тази поговорка? Ако повече хора се придържаха към нея, сега нямаше да се превръщаме в щат на помощи.
— Никога не съм получавал помощи. — Болката изрева като запален двигател в главата на Дан. — Нито ден в живота си.
Бланчард се завъртя отново към монитора си и изсумтя.
— Ветеран от Виетнам, а? Е, поне има едно нещо във ваша полза. Жалко, че вие, момчета, не успяхте да им разкажете играта, както сториха колегите ви в Ирак.
— Това беше друга война. — Дан преглътна с известно затруднение. Можеше да усети вкуса на пепел. — В друго време.
— По дяволите, боят си е бой. Какво значение има дали ще се води в джунгла, или в пустиня?
Болката се влошаваше. Стомахът на Дан се сви.
— Голямо — отвърна той. — В пустинята можеш да видиш кой стреля по теб. — Погледът му се насочи към стъкленото кубче с американското знаме в него. В левия ъгъл имаше малка щампа от три думи. Наведе се, за да ги прочете. Произведено в Китай.
— Здравословен проблем — каза Бланчард.
— Моля?
— Тук пише, че имате здравословен проблем. Какъв е той, господин Ламбърт?
Дан не отговори.
Управителят се обърна към него.
— Болен ли сте, или не?
Ветеранът се хвана за челото. О, господи, помисли си той. Идваше му в повече да разкрива подобни факти пред един непознат.
— Не вземате наркотици, нали? — Тонът на Бланчард беше станал много укорителен. — Можехме да им разкажем играта на виетнамците, ако повечето от вас не бяха наркомани.
Дан погледна потния и сломен от жегата управител. Изпълни го истинска ярост, но я потисна, натика я там, където беше дремела толкова дълго. В този момент осъзна, че човекът срещу него е от онези хора, които се наслаждават да ритат вече падналите на земята. Той се наведе към бюрото му и бавно стана от кожения фотьойл.
— Не, сър — започна грубо Дан, — не вземам наркотици. Да, болен съм. Щом толкова искате да научите, ще ви кажа.
— Слушам ви.
— Имам левкемия. Моят вид е от бавните. През повечето дни се чувствам добре, но има и такива, в които ми е трудно да стана от леглото. А точно тук се е загнездил тумор с размерите на орех. — Дан почука лявата страна на челото си. — Лекарят ми каза, че може да го оперира, но е възможно да загубя чувствителност в дясната половина на тялото си. Що за дърводелец ще съм, ако не мога да използвам десните си ръка и крак?
— Съжалявам да чуя всичко това, но…
— Не съм приключил — прекъсна го Дан и Бланчард млъкна. — Искахте да разберете какво не ми е наред, затова трябва да се държите като възпитан човек и да изслушате цялата история. — Управителят избра този момент, за да погледна златния „Ролекс“ на китката си и на ветерана много му се прииска да се пресегне над бюрото и да го сграбчи за жълтата му вратовръзка. — Искам да ви разкажа за един войник. — Гласът му беше станал дрезгав от всички тези неприятни емоции. — Той наистина беше още хлапе. От онези, които правеха всичко, което им кажеха. Падна му се да служи в една част на джунглата, в която се намираше скрит път за доставки на врага. Винаги валеше на онова място. Винаги капеше и земята беше кална. Сребърен дъжд. Понякога валеше при чисто и ясно небе и след това всичко миришеше на гниещи цветя. Сребърният дъжд се сипеше на порои и този млад войник биваше обливан от него ден след ден. Дъждът беше мазен и хлъзгав като мазнината в горещ тиган. Нямаше начин да го махнеш от кожата си, а жегата и влагата му помагаха да се набива в нея. — На лицето на Дан се появи пресилена, ужасяваща усмивка. — Младият войник попита взводния си командир за дъжда. Онзи му обясни, че е безвреден, освен ако не си дърво или лиана. Каза му, че може да се къпе с него и няма да му стане нищо, но намокри ли трева, тя веднага ще стане кафява и ще изсъхне. Командирът му сподели, че дъждът трябва да прочисти джунглата, за да бъде открит пътят за доставки. И този млад войник… знаете ли какво направи?