— Да.
— Значи си вярвала много и за да я помолиш да те докосне, си изминала целия този път. Защото този белег, той те наранява вътрешно?
— Да.
Влака посегна към лицето ѝ. Първоначално Ардън смяташе да се дръпне, но погледът му беше достатъчно силен, за да я задържи. Грубите му кафяви пръсти нежно погалиха белега ѝ и се отдръпнаха.
— Сърцето ти силно ли е? — попита той.
— Така… мисля.
— Или е силно, или не е.
— Силно е — отговори младата жена.
Влака кимна.
— Тогава ще те заведа, не се тревожи.
Дан не можеше повече да мълчи.
— Не я лъжи! Няма такава жена! Не може да има! Не ми пука дали се смята за някаква невероятна чудодейка, никоя жена не може да живее сто години и да изглежда като младо момиче!
— Казвам, че ще я заведа да види Сияйното момиче. — Гласът на Влака беше спокоен. — Казвам също, че Сияйното момиче не е онази, която дошла е да търси.
— Какво? — Ардън поклати глава. — Не ви разбирам.
— Когато стигнем там, тогава ще ти стане ясно. Тогава ще разберем колко силно ти е сърцето.
Дан не знаеше какво да каже, нито какви номера се опитваше да им върти този човек. Нищо от чутото нямаше смисъл за него. Отново беше започнал да се тревожи за Мърто и Айсли. Продължаваше да се измъчва от мисълта, че стореното от него в Шривпорт беше довело до смъртта на Хармън Дикейн, а сега, най-вероятно, и на двамата ловци на глави. Четири убийства щяха да му тежат на съвестта и не знаеше как ще живее с тази мисъл, без да полудее. Спомни си какво каза Бърт за Влака в бара: Постоянно обикаля тресавищата. Ако някой знае, това ще е той.
Дан трябваше да попита:
— С нас имаше още двама мъже. Бяхме в Сейнт Насти. Около пет часа сутринта четирима престъпници с оръжия нахлуха в хижата ни и ги отведоха. Шефът им се нарича Док. Познаваш ли…
— О, мамка му! — Бърт запуши уши. — Не искам да слушам това! Не искам да знам нищо за него!
— Трай си! — Гласът на Влака разтресе верандата. — Остави го да говори!
— Няма да седя тук с вас, няма начин! Вие се забавлявайте, аз ще се върна по канала! — Бърт тръгна да си върви, но се спря на вратата. — Не прави нищо глупаво, Влак! Чуваш ли ме? Ще чакам да ми донесеш сомовете и костенурките до вторник. Ясно?
— Върви си у дома, bon ami — отвърна мъжът. — Пожелавам безопасно пътуване.
— Успех — каза Бърт на Дан и излезе. Влака мина покрай Ардън и отиде до един от прозорците, за да наблюдава как барманът развързва моторния си скиф, качва се в него и запалва мотора.
— Той добър човек е — изрече Влака, когато барманът се върна обратно в тесния канал на тресавището. — Труди се здраво.
— Той знае кой е Док, нали?
— О, oui. Както и аз. — Влака се извърна от прозореца; лицето му изглеждаше изопнато, а очите му бяха охладнели. — Разкажи ми историята си, а?
Дан изпълни молбата му, като пропусна факта, че е издирван за убийство, а Мърто и Айсли са ловци на глави. Пропусна също така, че Мърто е бил в цирк, защото е изрод.
— Док каза, че ще ги води някъде с лодка. Имал сметки за разчистване с тях, но нямам представа за какво става въпрос.
Влака насочи сериозния си и пронизващ поглед в Дан.
— Приятели твои ли са?
— Не точно.
— Тогава какви ти са?
— По-скоро… спътници.
— Накъде пътувате?
Дан погледна слоновете и тигрите на килима. Усети погледа на Влака върху себе си и осъзна, че няма смисъл да лъже. Този човек не беше глупак. Той въздъхна тежко; единственият път беше истината.
— Имената на тези мъже са Флинт Мърто и Пелвис Айсли. Те са ловци на глави. Проследиха ме дотук. Срещнах Ардън на една спирка за камиони северно от Лафайет и я взех с мен.
— Тръгнах по свое желание — отвърна младата жена. — Не ме е принуждавал.
— Ловци на глави — повтори Влака. — Какво престъпление извършил си?
— Убих човек.
Мъжът не помръдна и не проговори.
— Той работеше в банка в Шривпорт. Скарахме се. Разгневих се и го застрелях. Банката дава награда от петнайсет хиляди долара за мен. Мърто и Айсли искат да ги вземат.
— Пфууууииии — отвърна тихичко Влака.
— Можеш да вземеш наградата, няма да ти създавам неприятности. Би ли се обадил на властите или на някой друг по късовълновото си радио?
— Вече ти казах, пари ми не трябват. Аз съм богат човек, живея си добре така. Обичам това тресавище, израснах в него. Обичам да ловя риба и да ловувам. Което не изяждам, продавам го. Сам съм си шеф. Сложа ли петнайсет хиляди долара в джоба си… пуф! Богатството ми отива на кино. После ще поискам още петнайсет хиляди долара, но няма да има. Не, не се нуждая от нищо повече от онова, което вече имам. — Влака се намръщи и бръчките около очите му се задълбочиха. Той потри покритата си със сребриста четина брадичка. — Щом онези ловци на глави те преследват, защо искаш да им помогнеш? Защо казваш ми въобще всичко това?