— Вътре в тях?
— Sans doute!24 Увиваш здраво кокаина в станиол и пъхаш го в корема на алигатора с пръчка! Да откраднеш наркотиците няма как, освен ако нямаш голям нож и много време да режеш. А и страшна каша ще стане!
— Абсолютно — съгласи се Дан. — Какво точно правят? Изпращат алигаторите на север, където ги разрязват?
— Oui, на камион ги товарят и карат ги на безопасно място. Дори от лошо храносмилане алигаторите да умрат, преди да стигнат там, кокаинът обезопасен е вътре в тях.
— Вероятно е така, но не разбирам как Мърто и Айсли са се забъркали с банда наркопласьори. Док Найланд ли е техният водач?
Влака поклати глава.
— Виждал съм друг човек, който стори ми се като шеф. Той риза не носеше, беше се разголил. Стоеше до басейна с лостове и дъмбели за трениране. Приятелката му лежи само, пече се на слънцето. Той е главният, предполагам.
Дан погледна през мрежата на верандата към водата. Слънцето грееше силно и горещо и златистата му светлина се процеждаше през дърветата. Нещо привлече погледа му — един мокасин спокойно плуваше във водата. Наблюдава го, докато не се изгуби в сенките. Струваше му се, че влечугите от човешки вид бяха най-страшните в това тресавище. Той вдигна ръка и се загледа в татуировката си на змия. Някога, преди много време, беше смел човек. Правеше без никакво колебание онова, което смяташе за правилно. Ходеше по света като гигант, докато времето и съдбата не го пречупиха. Сега умираше и беше станал убиец. Сърцето го болеше заради това.
Имаше чувството, че наднича в змийска дупка. И ако посегнеше, за да извади змията от нея, щеше да бъде ухапан и да умре. Но ако обърнеше гръб като някакъв страхливец, вече щеше да е мъртъв.
В главата му се появи неканен образ — лицето и гласът на Фароу в онази ужасна нощ, в която куршумите на снайперистите свистяха в джунглата.
Върви, беше му казал той. Не му беше изкрещял, но бе вложил много повече сила в думата.
Върви.
Дан си спомни радостния блясък в очите на Фароу — на този жител на ада, на този прокълнат човек. Той се беше обърнал и бе тръгнал през калта към джунглата, като стреляше със своя Ml6, за да осигури на Дан и на останалите безценни секунди, в които да спасят живота си.
Фароу не можеше да живее със себе си, защото беше обезумял. Там, в село Чо Ят, наивната му грешка с шоколада беше довела до смъртта на много невинни и младият войник бе видял възможност — в онзи кален поток, в онзи критичен момент — да изкупи вината си.
Някога Дан беше Змиеукротител, добър войник, уважаван мъж. Но беше обезумял в онази банка в Шривпорт и сега също беше жител на ада и прокълнат.
Той знаеше какво трябва да направи.
Време беше да върви.
— Зъбните колела в мозъка ти прегряха — каза му Влака с тих глас.
— Имаш оръжия. — Това не беше въпрос.
— Две пушки. Пистолет.
— Колко души?
Влака знаеше какво има предвид.
— Осем преброих последния път. Може би има още, които не съм видял.
Дан се обърна към него.
— Ще ме заведеш ли?
— Не! — Ардън се ококори насреща му. — Дан, недей! Не им дължиш нищо!
— Дължа го на себе си — отвърна той.
— Чуй ме! — Младата жена се приближи до него и го хвана за ръката. — Все още можеш да се измъкнеш! Ще намериш…
— Не — прекъсна я нежно Дан, — не мога. Влак, ти какво ще кажеш по въпроса?
— Те ще те убият! — отвърна Ардън, която се страхуваше за него.
— Oui — добави Влака. — Точно това ще се опитат да направят.
— Може би Мърто и Айсли вече са мъртви. — Дан се вторачи дълбоко в очите на младата жена. Почувства се странно, защото сега можеше да погледне лицето ѝ, без да види родилния ѝ белег. — Може би все още са живи, но няма да останат такива за дълго време. Ако не тръгна след тях — ако поне не се опитам да ги измъкна оттам — каква полза от мен? Не искам да умра в затвора. Но също така не мога да живея в него. Ако не направя нещо, ще нося собствения си затвор с мен през всеки един час от всеки един ден, който ми остава. Трябва да го направя. Влак? — Дан погледна каджуна. — Не те моля да ми помогнеш, а само да ме заведеш дотам. Ще ми трябват едната пушка, пистолетът и муниции. Имаш ли кобур за пистолета?
— Да.
— Значи ще ме заведеш?
Влака помълча известно време, за да премисли ситуацията. Той отвори отново манерката и отпи голяма глътка от нея.
— Ти много странен убиец си — искаш да те убият заради хора, които в затвора да те вкарат желаят. — Той облиза устни. — Пфууууииии! Не знаех, че днес ще умра.