— Мога да отида сам.
— Е — отвърна Влака, — виж нещата как стоят. Имах приятел, казваше се Джак Жираду. Рейнджър на района беше. Отбиваше се да си поприказваме понякога и сом да похапнем. Не му казах за онези мъже, знаех защото какво ще сметне, че трябва да направи. Лодката да клатя не исках, а? — Каджунът се усмихна, но усмивката му беше изпълнена с болка и бързо се изпари. — Смятах, че да го убият няма, ако не ги намери. Добър човек беше. Преди дни рибар лодката на Джак намери в езерото Тамбур. Много далеч е то от лагера на онези мъже, но сигурен съм, че са го пипнали и закарали са лодката му после там. Никой никога тялото му няма да намери. Да се запитам трябва сега, грешно ли постъпих? Дали няма да разберат, че за тях знам, и да дойдат някоя вечер да се погрижат за мен? — Той затвори манерката и отпусна ръка до тялото си. — Четирийсет и пет хубави години живях. Да умра в леглото, non. Може пък да успеем да свършим работата и да се измъкнем. Или пък ти си моят ангел на смъртта, който щеше рано или късно да дойде да ме прибере. Ще е като да пъхнеш ръка в гнездо на памукоусти змии. Готов ли си да бъдеш ухапан?
— Готов съм аз да хапя — отвърна Дан.
— Добре, пехотинецо. Добре. С теб съм. Бебчето ще ни заведе, може пък да извадим късмет голям.
— Бебчето?
— Тя е моето момиче. Ще ви запозная.
— Още нещо — добави Дан. — Искам да заведеш Ардън там, където трябва да отиде.
— Non, невъзможно. Онези мъже на осем километра на югозапад са, а Сияйното момиче на петнайсет-шестнайсет километра на югоизток е, на остров Кас-Тет. Ако първо при нея отидем, ще изгубим прекалено много време.
Дан погледна Ардън, която не отделяше поглед от пода.
— Оставям на теб да решиш. Знам колко много означава това за теб. Не вярвах в тази история… но може би трябваше. Може би грешах, не знам. — Младата жена вдигна брадичка и очите ѝ намериха неговите. — Какво ще правиш?
— Аз… — Тя млъкна и си пое дълбоко въздух, за да си прочисти главата. Много неща я измъчваха — страх и радост, болка и надежда. Беше стигнала толкова далеч при този голям залог. Но сега знаеше кое е важно. — Помогни им.
Дан я дари с лека усмивка, защото знаеше какво ще е решението ѝ още преди да го чуе.
— Трябва да останеш тук. Ще се върнем възможно най-…
— Не. — Отговорът ѝ беше изключително категоричен. — Щом вие отивате, идвам и аз.
— Ардън, може да стане много грозно там. Възможно е да те убият.
— Идвам с вас. Не се опитвай да ме разубедиш, защото няма да можеш.
— Часовникът тиктака — напомни им Влака.
— Добре — съгласи се Дан, защото нямаха време за губене. — Готов съм.
Влака влезе в една малка стая и се върна с оръжията — автоматична пушка „Браунинг“ с пълнител с четири патрона, пушка „Рюгер“ с ловна оптика и пълнител с пет патрона и 9-милиметров пистолет „Смит и Уесън“ с пълнител от осем патрона, прибран в кобур за кръста. Мъжът намери допълнителни пълнители за пушките и патрони за пистолета, и ги прибра в една избеляла стара раница, която даде на Ардън. Дан взе браунинга и пистолета. Влака отиде да вземе пластмасова туба с филтрирана вода от кухнята, преметна на рамо рюгера и каза:
— Тръгваме.
Излязоха от къщата-лодка и Влака ги поведе към покритата с лози постройка до кея. Отвори едната врата.
— Тук я държа.
— Господи — каза Дан, изумен от видяното.
Вътре се намираше втората лодка на Влака. Тя беше боядисана във военно сиво, като боята беше нанесена сравнително скоро, ако не се брояха ръждивите петна на ватерлинията. Лодката представляваше умалена версия на търговски влекач, но беше по-малка и по-застрашителна, а квадратната ѝ кабина бе по-близо до носа. Плавателният съд беше дълъг около петнайсет метра, висок около четири в най-високата си точка и едва се бе побрал в миришещата на нефт и мухъл плаваща постройка. Определено не беше красив като бебче, но пък за сметка на това бе заплашителен като звяр с твърди люспи.
Картечниците и минохвъргачката бяха демонтирани, а по радарната мачта бяха направени някои модификации, но Дан позна, че това е патрулен плавателен съд на Бързите лодки — същият, на който Влака беше служил в смъртоносните води на Виетнам.
— Моето Бебче — каза мъжът с тънка усмивка. — Нека доброто време се завърне сега.
25. Влечуги
Слънцето напичаше малката алуминиева лодка в средата на мътното езеро. В нея Флинт и Пелвис седяха един срещу друг, свързани с белезниците, с които бяха закопчани.
В седем часа температурата наближаваше трийсет градуса и жегата беше влажна. Ризата и сакото на Флинт бяха свалени от тялото му и ръката на Клинт висеше летаргично от бледите му и плувнали в пот гърди. Капки пот блестяха и на измъченото му лице. Главата му беше наведена. Седналият срещу него Пелвис все още носеше перуката си на обратно, дрехите му бяха подгизнали от потта му, а очите му бяха подпухнали и мрачни. Засъхнала кръв покриваше сцепената му горна устна. Един от долните му зъби беше избит, а друг се клатеше. По брадичката му имаше тънки струйки спечена кръв. Дишаше бавно и с усилие, а потта се стичаше на капки от носа му и капеше между опропастените от тинята му велурени обувки.