Точно сега ловецът на глави се чувстваше като малко и очукано парче ламарина.
Мускулестият мъж го погледна с вял интерес, сякаш пред него стоеше особено странно насекомо, но нищо повече. Първа се обади Шондра:
— Проклятие, Голт! Виж го колко е бял!
Голт направи знак на Док, като сви показалеца си. Мъжът разбра командата и свали пистолета, след което каза на Пелвис:
— Обърни се!
Имитаторът изпълни заповедта. Очите му бяха хлътнали, а лицето и плешивата му глава — изпръскани с кал.
— Това е шибанякът, който се мисли за Елвис Пресли — каза Док.
Безизразното изражение на Голт не се промени.
— Знаеш ли какви са? Ловци на глави. Можеш ли да повярваш? От Шривпорт. Бяха пипнали един тип в Сейнт Насти. Казаха, че на пристанището се обаждали на човека, за когото работят. Както и да е, бяха хванали онзи мъж и смятаха да го отведат, за да си вземат наградата. Пуснах го. Това е моето добро дело за месеца.
Голт погледна Флинт и отново върна погледа си върху Пелвис.
— Помислих си, че ще се зарадваш да ги видиш, особено изрода. Искаш ли да ги убия?
Голт стисна зъби; мускули, които изглеждаха големи колкото лимони, се издуха на лицето му и отново се прибраха. Най-накрая устата му се отвори. Зъбите му бяха неестествено бели.
— Колко — започна той с глас, в който не се усещаше никакъв акцент и говореше с перфектна дикция — щяха да приберат от тази награда?
— Петнайсет хиляди.
Лицето на Голт отново придоби каменно изражение. Той съвсем неочаквано се засмя, без да се усмихне. След малко показа усмивката си, която беше плашеща. Отново се засмя, този път по-силно.
— Петнайсет хиляди! — повтори мускулестият мъж. Явно сумата му се струваше смешна. — Само петнайсет хиляди, така ли? — Той продължи да се смее, като смехът му се превърна в тих и опасен звук, наподобяващ точене на нож. Погледна Шондра и се засмя и тя също започна да се смее, след което погледна Док и се засмя и Док също започна да се смее. Съвсем скоро всички се смееха.
Флинт, който стискаше ранената си ръка, а кръвта се стичаше между пръстите му, попита:
— Имате ли нещо против да ни кажете какво ви е толкова смешно?
Голт се посмя още известно време, след което усмивката му рязко изчезна.
— Жалката сума пари, за която едно човешко същество е готово да рискува живота си. — Той бръкна в джоба на дънките си. Флинт чу изщракване като от дърпане на петле на оръжие и се подготви за най-лошото. Ръката на Голт се появи с една от онези пружинни джаджи за трениране на китките, която започна да стиска. — Ако човек ще умира, трябва да е за много пари, а не за някакви жълти стотинки. Или за забранено познание. За това си струва да се пукне. Но за петнайсет хиляди долара? Ха. — Смехът му беше много тих. — Не мисля. — Щрак… щрак… щракаха пружините.
— Нямам представа какво става тук. Не ми и пука — каза Флинт. — Никой нямаше да бъде наранен, ако онзи палячо не се беше опитал да ме удави в тоалетната чиния.
Голт кимна замислено.
— Кажи ми, така си роден, нали? Нямал си контрол над хромозомите и клетките си. Нямал си контрол над гените си и над онова странно нещо в семейството ти, което е предизвикало това ти положение. — Мускулестият мъж млъкна, за да придаде повече тежест на думите си. — Нямал си контрол — повтори той, сякаш много добре разбираше болката на Флинт. — Трябва да си наясно, по-добре от всеки друг, че Господ ни изпраща силни вълни и ветрове, които понякога ни отвеждат в една посока, а друг път в друга, и човек няма контрол над това. Смятам, че една от тези вълни те е отвела на пристанището, а друг вятър те е довял тук. Как се казваше?
— Името му е Мърто — отговори Док. — На другия е Айсли.
— Не питах теб. — Голт изгледа лошо мъжа с тениска на „Харвард“. — Попитах него. Нали?
Док не отговори нищо, но беше като ужилен. Той прибра .45-калибровия обратно в панталона си. Приличаше на сърдито дете.
— Предаванията ми започват. Ако ви трябвам, ще гледам телевизия. — Док се затътри по кея към синьо-бялата тента. Когато мина покрай Шондра, младата жена сбърчи нос, все едно помириса нещо неприятно.
Голт отиде до края на кея, където стоеше Пелвис. Погледна надолу към онова, което алигаторите бяха разкъсали до размерите на портфейл. Ръката му продължаваше да щрак… щрак… щрака. Сухожилията на китката му се изпъваха.
— Всичките му тайни са се излели — каза мускулестият мъж. Той докосна гърдите на Пелвис с другата си ръка. Имитаторът потръпна, защото пръстите му бяха студени. — Монти беше чревоугодник. Виж го колко е слабичък сега. Ти самият можеш да свалиш някой и друг килограм.