Някой го сграбчи изотзад.
— Разкарайте го! — изкрещя Бланчард. — Полудя!
Две здрави ръце стиснаха Дан около гърдите и стегнаха като скоби ръцете му. Той се опита да се освободи, но охранителят беше силен. Хватката на онзи го смаза и му извади въздуха от дробовете.
— Разкарайте го оттук! — Управителят се беше свил в ъгъла със зачервено лице. — Фей, обади се в полицията!
— Да, сър! — Секретарката беше застанала на прага на вратата и побърза да отиде до телефона на бюрото си.
Дан продължи да беснее. Не понасяше да го държат и натискът в гърдите му го отвеждаше до нови нива на бяс.
— Стой мирен, да го вземат мътните! — нареди охранителят и го завлече към вратата. — Хайде, ще дойдеш с мен…
Паниката накара Дан да нанесе удар с глава назад и носът на мъжа, който го държеше, изпука, когато черепът му срещна хрущял. Онзи изсумтя от болката и изведнъж го пусна. Вече освободен, Дан се обърна към него. Охранителят беше едър като футболен защитник и облечен в сива униформа. Той бе паднал на колене на килима. Шапката му се беше килнала на една страна, черната му коса беше много късо подстригана, а ръцете му притискаха носа му. Между дебелите му като наденички пръсти се стичаше кръв.
— Счупи ми носа! — оплака се охранителят с присвити и насълзени от болката очи. — Кучи син, счупи ми носа!
Тази кървава гледка върна Дан обратно в действителността. Не искаше да наранява никого, нито пък имаше намерение да опустошава кабинета на управителя. Имаше чувството, че е попаднал в кошмар и съвсем скоро ще се събуди.
Вместо това кошмарът се влоши още повече.
— Кучи син — повтори охранителят и посегна с кървави пръсти към пистолета в кобура на кръста си. Освободи оръжието и махна предпазителя, докато го вадеше.
Ще ме застреля, помисли си Дан. Пръстът на мъжа беше на спусъка. За миг усети миризмата на озон — спомен за опасност в напоената със сребърен дъжд джунгла — и кожата на врата му настръхна.
Дан се нахвърли на охранителя, сграбчи го за китката и изви ръката с пистолета на една страна. Онзи посегна със свободната си ръка към очите му, но ветеранът се сниши. Той чу госпожа Дювал да крещи: „Полицията идва!“. Охранителят се опитваше да стане на крака. Дан усети удар в ребрата, който едва не го събори, но въпреки това не пусна китката му. Онзи се приготвяше да му нанесе нов удар, но той стрелна лявата си ръка с дланта напред и премаза кървящия нос на мъжа. Охранителят изкрещя и залитна назад. Дан успя да му изтръгне пистолета. Хвана го за дръжката и спусна предпазителя му.
Чу изщракване зад гърба си.
Познаваше добре този звук.
Смъртта го беше намерила. Беше се измъкнала от дупката си в този задушен кабинет и бе на път да забие зъбите си.
Дан се обърна рязко. Бланчард беше отворил едно от чекмеджетата на бюрото си и беше извадил пистолет с вече дръпнат затвор. Управителят го насочи към него, а пръстът му беше на спусъка. От физиономията му личеше, че е ужасен, и Дан знаеше, че мъжът смята да го убие.
Беше му необходима секунда.
Само една секунда.
Нещо също толкова древно, колкото оцеляването, пое контрола над Дан — то беше старо и лекомислено, прогони здравия му разум и го заля като треска.
Ветеранът стреля, без да се прицели. Изстрелът разтърси татуираната му ръка чак до рамото.
— Ах — каза Бланчард.
От дупката в гърлото му бликна кръв.
Управителят залитна назад, а жълтата му вратовръзка стана алена. Пистолетът му гръмна и Дан потръпна, когато чу куршумът да изсвистява покрай главата му и да се врязва в касата на вратата. Бланчард се срина на пода насред семейните снимки, картините, които изобразяваха лов на лисици, и подвързаните с кожа книги.
Госпожа Дювал изпищя.
Някой изстена. Не беше Бланчард, нито охранителят. Дан погледна пистолета в ръката си, а после и пръските кръв по бюрото на управителя.
— О, господи — каза той, когато осъзна цялата тежест на стореното от него. — О, господи… Не…
Като че ли вселената се размести. Времето потече на забавен каданс. Дан осъзнаваше, че охранителят се е свил до стената. Госпожа Дювал избяга в коридора, като продължаваше да пищи. Дан заобиколи бюрото и отиде при Бланчард, и макар да знаеше, че действа възможно най-бързо, имаше чувството, че се носи плавно като призрак. От гърлото на управителя бликаше червена артериална кръв в ритъма на ударите на сърцето му. Дан пусна пистолета, падна на колене и притисна ръце към раната.