Голт изсъска и мускулите на ръцете му се раздвижиха.
Още една ръка се промъкна покрай лицето на Дан.
В нея имаше деринджър.
Малкият пистолет изгърмя.
В гърлото на Голт се появи дупка. От разкъсаната артерия бликна яркочервена кръв.
Още ръце хванаха Дан и го изтеглиха. Голт вдигна глава и отвори уста. Ръцете му се плъзнаха по краката на ветерана. Калната и разпенена вода влезе в устата му и покри очите му. След миг главата му потъна под тежестта му.
Дан беше издърпан в лодката. Видя лицата на Мърто и Айсли. Ардън застана до него — в красивите ѝ очи имаше сълзи, а родилният ѝ белег беше с цвета на летен залез. Тя го прегърна и Дан усети ударите на сърцето ѝ в гърдите си.
Той също я прегърна.
Мракът се сгъсти около него. Усети, че пропада, но нямаше проблем, защото имаше кой да го хване.
28. Островът на Авриета
Дан отвори очи. Лежеше на палубата в сянката на кабината. Двигателят вибрираше приятно и мощно под тялото му, небето над него беше синьо, а лодката цепеше водата.
На челото му беше сложен влажен парцал. Ардън стоеше над него.
— Къде сме? — попита шепнешком той и чу гласа си някъде много отдалеч.
— Влака каза, че се намираме в залива Тимбейлиър. Отиваме на място на име Островът на Авриета. Ето. — Младата жена изсипа малко филтрирана вода в шепата на ръката си и му помогна да пие.
Някой друг — мъж без риза — коленичи до него.
— Здрасти, динозавре стари. Как си?
— Добре. А ти?
Лицето на Влака беше пребледняло, а под очите му имаше лилави кръгове.
— И по-добре съм бил. Боли ме малко. Знаех си, един ден грозотата ми ще ми се отплати. Влезе и излезе куршумът от тялото ми, защото си каза „Този тип е голям грозник“.
— Трябва да отидеш в болница.
— Натам сме се насочили. — Влака се наведе по-близо до него. — Слушай, да си намериш по-нормални приятели трябва, разбираш ли ме какво имам предвид? Само един поглед към малката, висяща от гърдите на този юнак ръка, и устата ми до земята увисна. После видях мъничката глава на тялото му отстрани и за малко да си настъпя зъбите и да ги строша. А този другият, по-тихият — прилича ми на някого, ама няма как да се сетя на кого.
— Ще се сетиш — отвърна Дан. Съзнанието му — нещо много крехко в момента — като че ли беше на път да го изостави отново. — Как ги измъкна? Със скоростната моторница?
— Oui. Офейках оттам, върнах се на Бебчето и хайдеееееее! — полетяхме.
— Нямаше нужда да се връщаш.
— Имаше, разбира се. Сега почивай, до целта ще стигнем след двайсет-трийсет минути. — Влака потупа Дан по рамото и го остави.
Ардън остана до него и взе едната му ръка в своите. Той отново затвори очи, унесен от вибрирането на двигателя, жегата и миризмата и ласките на соления бриз, който облизваше палубата.
Минаха през облаци от лъскава мъгла. Няколко чайки се навъртаха лениво над лодката, но след малко продължиха напред.
— Ето го и него! — провикна се Влака и Ардън вдигна поглед.
Бяха минали покрай няколко други малки острова, които бяха песъчливи, равни и осеяни с бодливи храсталаци. Този беше различен. Той бе зелен и хълмист, засенчен от високите снаги на водните дъбове. На него имаше някакви постройки.
Флинт стоеше на парапета на десния борд и гледаше как островът се уголемява. Носеше тениската на Влака, защото му беше по-удобно, когато Клинт е скрит, и защото слънцето изгаряше гърба и раменете му. Влака беше извадил аптечка от килера и бе превързал раната на ръката му. Флинт беше свалил останалата на крака му обувка и калните си чорапи и ги бе хвърлил през борда като дарове за тресавището. До него стоеше Пелвис с плешива глава и почервеняло от слънцето лице. Не беше промълвил повече от няколко думи, откакто се качиха на лодката; на Флинт му беше ясно, че спътникът му имаше да мисли над много неща.
Влака завъртя щурвала и ги отведе в източната част на острова. Минаха покрай широки зелени ливади. Стадо кози пасяха свободно и играеха ролята на живи косачки. Имаше овощна градина с плодови дървета и няколко малки бели постройки, които приличаха на навеси. Накрая стигнаха до естествено пристанище и кей.
Флинт видя нещо и ахна.
То се намираше на зелена, хълмиста ливада, на най-високата точка на острова, която вероятно играеше ролята на команден пункт. Беше огромно бяло имение с много комини и каменна пътека, която се виеше между водните дъбове и плачещите върби от пристанището до къщата. Сърцето му заби като лудо. Той стисна парапета, а на очите му запариха сълзи.