— Все още не разбирам… — започна Ардън.
— О, естествено, че разбираш! — прекъсна я Сияйното момиче. — Добре знаеш за какво говоря! Просто не искаш да… не искаш да се откажеш от илюзията. Седяла съм точно на твоето място и съм разговаряла със стара, немощна и умираща жена. В същото това легло. Името ѝ беше Джулиет Гарик, от Мобайл, Алабама. Единият ѝ крак беше с осем сантиметра по-къс от другия. Онази преди нея… Е, вече не си спомням. Но съм сигурна, че е имала някаква лоша уродливост. Сигурна ли си, че не искаш малко водка?
— Да — отвърна Ардън. Сърцето ѝ се беше успокоило, но нервите ѝ все още бяха опънати. — Колко… колко Сияйни момичета е имало?
— Гробището не е далеч. Можеш да отидеш да ги преброиш сама. Но мисля, че първите две са били погребани в морето.
На Ардън ѝ идеше да се разплаче. Имаше чувството, че така ще се разреве, че ще скъса сърцето на света. Може би щеше да го направи по-късно. Но не и сега.
— Коя е била първата?
— Жената, основала болницата. Авриета Колбърт. Дневниците и вещите ѝ се съхраняват в музей между параклиса и покоите на сестрите. Била е интересна и смела жена. Със силна воля. Преди Гражданската война е плавала с кораб със съпруга си от Южна Америка до Нови Орлеан. Той бил скотовъд. Били богати. Както и да е, недалеч оттук ги застигнала буря и разбила кораба им. Корабокруширали до онези бариерни острови. Бурята я изхвърлила тук. Според легендата Авриета Колбърт се заклела пред Бог, че ще построи църква и болница за бедните на онзи остров, който достигне. Оказал се този. Има нейна снимка тук. Била е красива и млада руса жена. Но очите ѝ… горял е огън в тях.
Ардън въздъхна, наведе глава и сложи ръка на лицето си.
— Сестрите дошли на острова през четирийсетте години — продължи Катлин. — Те ръководили мястото, плащали на персонала и се грижили всичката работа да е свършена. — Тя изпи лимонадата си и много внимателно остави чашата на нощното си шкафче. — Всички ние — имам предвид Сияйните момичета — идваме от различни места поради различни причини. Но всички споделяме едно много, много важно нещо.
Ардън вдигна поглед — очите ѝ бяха подпухнали и зачервени.
— Какво е то?
— Вярвахме… — отвърна Катлин — … в чудеса.
— Но всичко е било лъжа. Винаги е било лъжа.
— Не. — Старицата поклати глава. Снежнобялата ѝ коса беше образувала корона. — Беше илюзия. Има разлика. Способностите на Сияйното момиче — същността ѝ — се превърнаха в нещо, в което хората искаха да вярват. Какъв е смисълът да се живее, ако няма надежда? Свят без чудеса… това е свят, в който не бих искала да живея.
— Какви чудеса? — попита Ардън, видимо подразнена. — Не виждам никакви чудеса тук!
Катлин се надигна и потръпна от вложените усилия. Бузите и челото ѝ бяха почервенели от гняв; идеше ѝ да се развика. Тя изрече ясно само три думи:
— Отвори. Си. Очите.
Ардън примига изненадано от силата в гласа на старицата.
— Не, не можеш да изцелиш родилния си белег тук! Както и аз не успях да се отърва от артрита си, нито пък Джулиет Гарик е успяла да удължи късия си крак! Това са глупости! Но знаеш ли кое не е? — Вдишване, вдишване, вдишване. — Не е глупост фактът, че мога да обикалям болничните отделения… мога да обикалям болничните отделения на проходилката си. Мога да се разхождам в тях и хората, които умират, сядат в леглата си… сядат в леглата си, усмихват ми се и… — простенване — … за няколко минути забравят за положението си. Те се усмихват и се смеят, сякаш са докоснали слънцето. За няколко скъпоценни, безценни минути. А децата с рак, туберкулоза и СПИН напускат мрачното място, на което се намират, и протягат ръка, за да хванат моята. Хващат ме, сякаш съм някоя важна особа, и въобще не обръщат внимание на грозните ми пръсти. Те не виждат, че Катлин Маккей от Евансвил, Индиана, е стара и саката! — Очите ѝ бяха пламнали зад очилата. — Не, те смятат, че са до Сияйното момиче.