Разплака се и почти не виждаше нищо, но в този момент осъзна, че никога през живота си не бе виждала толкова много и толкова ясно.
Той седеше на стол на горната веранда, а сините сенки на здрача се сгъстяваха на смарагдовата ливада. На парапета до него беше подпряна патерица. Наблюдаваше как слънцето се носи към Залива и си мислеше за случилото се преди час.
Тогава беше пристигнал фериботът от Гранд Айл. Той пак седеше на това място. Двама мъже и сестра Каролайн бяха излезли от болницата и бяха тръгнали по пътеката към кея. Единият от тях беше плешив и дебел, но вървеше с високо вдигната глава, сякаш беше намерил причина да се гордее със себе си. Другият беше висок и слаб, облечен в тъмен костюм и с нови обувки, които някой от персонала му бе донесъл вчера от града. Вторият мъж се беше спрял, преди да се качи на ферибота, и бе погледнал назад.
Дан и Флинт Мърто се бяха спогледали въпреки голямото разстояние.
Нямаше какво повече да си кажат. Двамата много внимаваха през изминалите три дни, когато бяха близо един до друг — бяха наясно колко струва главата на беглеца. Мърто продължаваше да мисли за парите, Дан беше сигурен в това, но самият факт, че беше тръгнал да спасява него и спътника му, когато можеше просто да ги загърби и да избяга, струваше много, много повече.
Тогава Мърто се беше обърнал и се бе качил на ферибота. Сестра Каролайн им бе помахала, когато развързаха въжетата. Дан бе наблюдавал смаляващия се ферибот, който отвеждаше Айсли и Мърто към остатъка от животите им. Желаеше им всичко добро.
— Здрасти, динозавре стари. Нещо против да се пльосна до теб?
— Давай.
Влака дръпна един плетен стол близо до Дан и седна на него. Все още беше облечен в зелената болнична нощница, колкото и да не му харесваше. Огнестрелната му рана и счупеното му ребро заздравяваха, но доктор Уолкът бе настоял да остане за известно време. Минаха два дни, откакто Дан видя за последно Ардън — беше я зърнал през прозореца до леглото му да се разхожда наоколо със сестра Каролайн. Не беше идвала и в малката столова на болницата. Определено нещо се случваше и той не знаеше дали беше намерила своето Сияйно момиче, или не. Но едно беше сигурно — все още носеше родилния си белег.
— Кракът ти как е?
— Не е много зле. Доктор Фелисиен казва, че едва не съм си счупил глезена.
— По дяволите, много по-лошо можеше да е, а?
— Да. — Дан се засмя, макар че доста дълго време щеше да вижда обезобразеното лице на Голт в кошмарите си.
— Добре се справи, пехотинецо. Повече лоша дума няма да кажа за морските пехотинци.
— Не знаех, че си казвал лоши неща за тях.
— Е, и дотам ще стигнем — отвърна Влака.
Дан скръсти ръце на гърдите си и се загледа във вълните. Задуха ветрец и той видя, че част от боята на опечения от слънцето парапет се е олющила. Това място беше много спокойно и тишината утешаваше душата му. Тук нямаха телевизори, но пък разполагаха с малка библиотека на първия етаж. Чувстваше се отпочинал и възстановен, макар че нямаше как да не забележи, че старата сграда се нуждае от сериозна дърводелска работа.
— От колко време знаеш за това място?
— От много години. Сомове и костенурки им нося. Кой докара, мислиш, козите от Гоут Айлънд?
— Каза ли им за мен? — Дан трябваше да зададе този въпрос.
— Естествено! — отвърна Влака. — Казах им, че си добър човек.
Дан се обърна и изгледа събеседника си.
— Не е ли истина? — попита Влака.
— Все още съм издирван убиец. Търсят ме.
— Познавам двама мъже, които не го правят. Качиха се на ферибота тъкмо и си заминаха.
Дан се наведе напред и подпря брадичка на ръцете си.
— Не знам какво да правя, Влак. Не знам къде да отида.
— Да те приютя за известно време мога.
— В онази твоя къща-лодка? Нуждаеш се от пространство, както и аз. Това няма да се получи.
— Може би няма. — Двамата се загледаха в някакъв товарен кораб в далечината. Плаваше на юг. — Параходите и лодките за доставки, те идват, разтоварват и товарят отново в Порт Сълфър. Не е много далеч оттук. Някои си търсят екипаж. Работи ли ти се?
— Мисля, че ще се справя с някои работи, ако не са прекалено тежки.
— И аз тъй мисля. Но вероятно трябва да си починеш известно време, сам да вземеш решение. Прибирам се след два дни. Можеш да останеш тук седмица, две седмици. Ще отидем да ловим риба, ще си говорим динозавърски истории, а?
— Да — отвърна Дан и отново се усмихна. — Това би било чудесно.
— Ще те заведа на едно езеро, пълно със сомове — ухааааа! — никога не си виждал толкова големи екземпляри!