— Дан?
Мъжете се обърнаха по посока на гласа. Ардън беше излязла на верандата. Къдравата ѝ руса коса блестеше на залязващото слънце. Беше облечена в чисти панталони в цвят каки и в зелена блуза на райета.
— Може ли да поговорим? Насаме?
— О, добре, бездруго задника да си раздвижа трябва. — Влака стана. — По-късно ще поговорим, bon ami.
— До по-късно, Влак — отвърна Дан и каджунът влезе обратно в болницата. Ардън седна на стола му.
— Къде беше? — попита я ветеранът. Забеляза, че младата жена вече не носи розовата си кесийка. — Не съм те виждал от известно време.
— Бях заета. Добре ли си?
— Мисля, че да.
Ардън кимна.
— Това място е много красиво, нали? Островът е прекрасен. Разбира се… това не означава, че няма върху какво да се поработи. — Младата жена откъсна люспа от олющената боя. — Виж. Дървото отдолу също не изглежда особено добре, нали?
— Не. Целият парапет трябва да се смени. Не знам кой отговаря за поддръжката тук, но явно не си върши добре работата. Така де… — Дан сви рамене — … сградите са стари и хората вероятно дават всичко от себе си.
— Могат да се справят по-добре — отвърна Ардън и го погледна в очите.
Трябваше да я попита. Може би щеше да съжалява, но трябваше да го направи.
— Кажи ми, разбра ли коя е била Сияйното момиче?
— Да, определено разбрах.
Ардън му разказа цялата история. Дан я слушаше внимателно и нямаше как да не се сети за преподобния Гуин, който му направи голям подарък, като му осигури време и му каза: Бог е способен да прати човек по много пътища и в много домове. Не е важно къде сте били, а накъде сте се насочили. Разбирате ли какво ви говоря?
Дан смяташе, че разбира. Най-накрая смяташе, че разбира.
Каза си, докато Ардън му споделяше намеренията си да остане, че Джупитър беше прав. Имаше да размишлява над много неща в предстоящите дни, но изглежда, наистина беше човекът, когото Бог бе изпратил на Ардън, за да я заведе при Сияйното момиче. Може би от самото начало всичко това беше заради нея и тази болница, а той, Бланчард, Айсли, Мърто, Влака, наркопласьорите и всички останали бяха просто зъбни колела в машината, проектирана да доведе Ардън на този остров, за да свърши необходимата работа.
Може би. Никога нямаше да разбере отговора. Но Ардън беше намерила своето Сияйно момиче и предназначението си, а той — своето убежище, ако искаше да остане.
Дан не можеше да се върне, никога. Не искаше и да го прави. Не беше оставил нищо след себе си. Имаше само утрешния ден и деня след него и смяташе да ги посрещне, когато дойдеха.
Дан се пресегна и хвана ръката на Ардън.
В далечината една платноходка се носеше по блестящия Залив към хоризонта. Белите ѝ платна се изпълваха от ветровете на свободата и я отвеждаха към непознат пристан.
Обработка
Сканиране, корекция и форматиране: ehobeho, 2022
***