Воят на далечна сирена сви сърцето му. Той застина и се ослуша, а пулсът му се ускори. Минаха няколко безценни секунди, преди да осъзнае, че звукът идваше от апартамента на господин Уайкоф. От телевизора му. Господин Уайкоф, пенсиониран стоманолеяр, винаги гледаше повторенията на „Старски и Хъч“ в три и половина. Дан пренебрегна шума и продължи да си събира багажа, докато черепът му беше пронизван от остра като метален шип болка.
Съблече изцапаната с кръв риза, припряно си изми ръцете на мивката в банята и си облече чиста бяла тениска. Нямаше време да си сменя панталоните или обувките; нервите му се опъваха още повече с всяка изгубена секунда. Сложи чифт сини дънки в сака, взе тъмносинята бейзболна шапка, оставена на дрешника, и си я сложи. Снимка в рамка на сина му Чад, направена преди десет години, когато момчето беше на седем, привлече вниманието му и също бе прибрана. Дан отиде до гардероба, пресегна се към най-горния рафт и свали кутия за обувки, в която имаше трийсет и осем долара — всичките му пари на света. Докато ги прибираше в джоба си, телефонът му иззвъня.
Телефонният секретар — направен с части от магазина за радиолюбители „Рейдио Шак“ — се включи на третото позвъняване. Дан чу собствения си глас да моли обаждащия се да остави съобщение.
— Обаждам се относно обявата ви във вестника — каза мъжки глас. — Нуждая се от ограда на задния двор и се чудех…
Навярно Дан щеше да се засмее, ако не беше разгневен, че полицията му диша във врата.
— … дали бихте се заели със задачата и колко ще ми струва. Ще се радвам, ако ми се обадите по-късно днес. Номерът ми е…
Много късно. Много, много късно.
Дан закопча сака, вдигна го и излезе.
Все още не се чуваха сирени. Той сложи сака в каросерията на пикапа, до кутията с инструменти, седна зад волана и излезе от паркинга. Прекоси железопътните линии, кара шест пресечки на изток и видя табелите за междущатска магистрала 49 отпред. Зави по рампата, на която една табела гласеше: „Южна междущатска магистрала 49“. Даде повече газ и се включи в следобедния трафик, като остави индустриалната мъгла на Шривпорт зад себе си.
Убиец, помисли си Дан. Бликащата от врата на Бланчард кръв и восъчното изражение на лицето му не излизаха от главата на ветерана, бяха силни като евангелие. Всичко се случи толкова бързо. Все още имаше чувството, че се намира в някакъв странен, подобен на сън транс. Щяха да го заключат завинаги за това му престъпление — щеше да умре зад решетките.
Първо обаче трябваше да го заловят, защото нямаше абсолютно никакво намерение да се предаде.
Дан включи радиото и завъртя копчето в търсене на новинарските станции на Шривпорт. Попадна на кънтри музика, рокендрол, рап и реклами, но все още нямаше извънредна емисия за стрелбата в Първа търговска банка. Знаеше, че няма да отнеме много — съвсем скоро описанията на външния му вид и на пикапа му щяха да са по всички новини. Не бяха много мъжете, които имаха татуировка на змия на дясната си предмишница. Символът на проявената смелост в Нам, който носеше с гордост, сега беше като знака на Каин.
Очите му запариха отново от сълзи. Дан примига, за да ги изгони. Времето за плакане беше свършило. Той извърши най-глупавото и безумно нещо в живота си; беше обезумял по начин, който не вярваше, че е възможен. Погледът му постоянно се връщаше към огледалото за обратно виждане. Очакваше да види светещи буркани зад себе си. Все още не го бяха настигнали, но определено го търсеха. Първото място, на което щяха да отидат, беше апартаментът му. Щяха да получат всичката необходима информация от компютърните записи на банката. Колко време щеше да е необходимо на щатската полиция да се снабди с номера му и да пусне за издирване пикап „Шевролет“ с цвят металическа мъгла и убиец зад волана?
През главата му мина една отчаяна мисъл — може би Бланчард не беше умрял.
Може би линейката беше пристигнала навреме. Може би медиците бяха успели някак да спрат кървенето и го бяха отвели в болницата. Тогава обвинението нямаше да е убийство, нали? След няколко седмици управителят щеше да бъде изписан от болницата и щеше да се прибере у дома при съпругата и децата си. Дан можеше да пледира временна невменяемост, защото това беше самата истина. Щеше да прекара известно време в затвора, да, но поне щеше да има светлина в края на тунела. Може би. Мож…
Един клаксон го върна обратно в действителността. Беше кривнал в другата лента и един кремав „Буик“ мина покрай него с опасно уууш.