Дан прекоси разклонението на магистралата за индустриалната зона и продължи през покрайнините на Шривпорт. Там се издигаха цели редици от еднакви къщи, молове и жилищни сгради, разположени насред складове и фабрики с големи паркинги. Земята тук беше равна, а летните зелени цветове бяха посивели под безмилостните атаки на слънцето. Дългата и права магистрала се мержелееше пред погледа му. На местата, на които бяха сгазени животни, кръжаха ята гарвани.
Дан осъзна, че няма представа накъде се е запътил.
Знаеше посоката, да, но не и крайната цел. Имаше ли някакво значение?, запита се той. Просто трябваше да се махне колкото се може по-скоро от Шривпорт. Хвърли бърз поглед на стрелката за бензина и видя, че резервоарът е малко над една четвърт пълен. Шевролетът не гореше много за пикап — това беше една от причините, поради която го купи. Но колко далеч можеше да стигне с трийсет и осем долара и малко дребни в джоба си?
Сърцето му се сви. На магистралата се появи кола на щатската полиция, но за щастие, пътуваше в посока север, в другото платно. Докато я гледаше да го приближава, устата му пресъхна. Колата го подмина. Караше с деветдесет километра в час. Дали полицаят в нея го беше погледнал? Дан не откъсваше поглед от огледалото за обратно виждане, но стоповете на полицейската кола не светнаха. Дали обаче полицаят не беше разпознал пикапа му и не се бе обадил по радиостанцията на друг магистрален патрул по̀ на юг? Възможно беше вече да устройват блокада на пътя недалеч от тук. Трябваше да напусне междущатска магистрала 49 и да избере някой не толкова натоварен път. Измина още шест километра и половина, преди да види табелата за магистрала 175, която продължаваше на юг към град Мансфийлд. Дан намали и зави по рампата, която го отведе до двулентов път, от двете страни на който се издигаха борове и ниски палми. Явно този път не беше особено оживен. Пред него имаше две коли и нито една зад гърба му. Въпреки това не превиши ограниченията за скоростта и постоянно се оглеждаше за полиция.
Вече трябваше да реши накъде да поеме. Тексаската щатска магистрала беше на около трийсет километра на запад. Можеше да стигне до Мексико за около петнайсет часа. Ако продължеше по този път, той щеше да го отведе до блатистия район на границата на Мексиканския залив след малко повече от три часа. Оттам можеше да поеме на запад към Порт Артър или на изток към Нови Орлеан. Какво щеше да прави после? Да се крие? Да си намери работа? Да си направи нови документи, да си обръсне брадата и да си махне татуировката?
Помисли си, че може да отиде в Александрия. Този град беше на около сто и петдесет километра, точно под центъра на Луизиана.
Беше живял там девет години, докато работеше за „Фордхам Кънстракшън“. Бившата му съпруга и синът му все още живееха там, в къщата им на „Джаксън авеню“.
Да бе. Намръщи се. Полицията щеше да получи и този адрес, който присъстваше в записите на банката. Дан всеки месец плащаше издръжка на детето си по установения ред. Ако отидеше в онази къща, полицията веднага щеше да го залови. Освен това Сюзан толкова много се страхуваше от него, че нямаше да го пусне да припари до вратата ѝ дори да беше станал певец от църковния хор, а не убиец. Не беше виждал бившата си съпруга и седемнайсетгодишния си син от шест години. Така беше по-добре, защото разводът му все още бе отворена рана.
Зачуди се какво ли щяха да си помислят другите Змиеукротители за баща, който напада собственото си малко момче посред нощ. Дали имаше значение, че в онези дни беше започнал да полудява и страдаше от кошмари, в които преживяваше наново спомените си? Дали имаше значение, че когато обви ръце около врата на сина си, смяташе, че души виетконгски снайперист в сребристата кал?
Не, нямаше. Спомни си как излезе от унеса заради писъка на Сюзан; спомни си изписания ужас на подгизналото от сълзи лице на Чад. Още десет секунди — само още десет секунди — и щеше да убие собствения си син. Не можеше да вини Сюзан, че иска да го махне от живота си и затова не оспори развода.
Дан усети, че пикапът отново е кривнал към разделителната линия, защото се беше разсеял. Забеляза засъхнала кръв между пръстите си, която бе пропуснал да измие със сапуна и парцала, и пребледнялото лице на Бланчард отново изникна в главата му.
Един поглед в огледалото за обратно виждане едва не накара сърцето му да спре. Зад него с голяма скорост се движеше превозно средство с пуснат буркан. Дан се поколеба дали да настъпи газта или да натисне спирачките, но преди да вземе решение, един черешовочервен пикап с двама ухилени младежи прелетя покрай него. Момчето на предната седалка подаде ръка през прозореца с изпънат към небето среден пръст.