Много се изприказва относно оттеглянето ми от издателския бизнес за около десетилетие. След това се опитах да изляза от рамките на хоръра — първо с „Гласът на нощната птица“, а после и с роман за Втората световна война със заглавие „Селото“ (The Village). Вторият не получи нито едно предложение за издаване. Късметът и случайността бяха единствената причина „Гласът на нощната птица“ да бъде публикуван от един издател в Алабама и много скоро намерих пътя си към светлините на прожекторите на Ню Йорк.
Странното е, че понякога имам чувството, че всичко в кариерата ми ще бъде наред, ако започна пак да пиша на нивото на „Ваал“ и ако в някаква сбъркана и ненормална вселена бъда щастлив да не се развивам, да не си поставям предизвикателства и да не се стремя да правя неща, каквито още не са правени. За един писател — а и за всеки, който се занимава с някакво изкуство — липсата на риск води до бавна смърт. Тук, разбира се, става въпрос за класическата конфронтация между бизнеса и изкуството — първият иска да минимизира риска, а вторият се наслаждава на него. Така е било в миналото, така е и в наши дни, дори в по-голяма степен заради корпоративните сливания, падащите акции и всичките налични забавления за хората, които не обичат да си губят времето с четене, тъй като виждат в книгата неприятно задължение, а не врата.
Сизиф. Огромният камък. Отново и отново, и отново.
„Безумие“ е писък. Започва с огън и опустошения и продължава, като проследява тегобите на ветерана от Виетнам Дан Ламбърт, чийто лош късмет води до трагична злополука, когато се скарва с управителя на кредитния отдел на банката — пистолетът изгърмява и той става беглец, за чиято глава е обявена награда. По петите му са двама ловци на глави — опитен ветеран с три ръце и смахнат имитатор на Елвис Пресли.
Да, не липсва хумор в книгата. Понякога ще ви се наложи да се смеете, докато пищите.
Разбирате ли, това е важно за мен.
Не съм и никога не съм бил писател само заради парите. Не мога да бъда. Веднъж един агент ме изгледа разгневено и ми каза:
— Рик, просто свърши проклетата работа!
Не мога да го направя, ако не вярвам в нея.
Това е важно за мен. Означава, че не съм продажник. Не съм някаква саморекламираща се псевдозвезда. Аз съм писател, за бога.
Да, за бога. Защото съм роден да се занимавам с това. Грижа ме е за две неща на този свят — за семейството ми и за творенията ми. Да пиша ми е в кръвта и макар да ми се наложи да се оттегля за десет години, за да реша какво да правя по-нататък с изкуството си, все още съм тук.
Продължавам да бутам камъка отново и отново, и отново.
„Безумие“ е пътешествие от ада до райската градина. Той е едно ново начало.
Едно възраждане.
Веднъж споделих всичко това пред няколко издатели и си спечелих много празни погледи.
Дори никой да не разбира какво се опитвам да правя, или да не му пука, това означава нещо за мен.
Означава чистота и надежда, а също така и борба, когато си мислиш, че не можеш да направиш нито крачка повече; означава да се смееш с кървави зъби в шибаното лице на провала, да палиш свещ, за да се справиш с мрака, да стоиш колкото се може по-изправен под напора на силния вятър, да се потопиш дълбоко в себе си, за да намериш онова, което те кара да продължаваш напред, да установиш предела си на душевно терзание и колко време можеш да изкараш без сън.
Всичко това е, за да създам свят и хора, които не са съществували, преди да им вдъхна живот и да им дам цел. За да говоря със собствения си глас за света, в който живеем, и за нас, хората. Надявам се да разберете, че гласът ми може да е заглушен от гласовете на другите, но в никакъв случай няма да мълча за нещата, които смятам, че са смислени, важни и ценни.
Това означава нещо за мен. Почти всичко.
Означава достатъчно, за да продължа да бутам този камък, отново и отново, с надеждата, че този път — този път — може да стигна до върха.
Или пък не.
В крайна сметка това съм аз и това е, което правя. Понякога не го пожелавам дори на най-големия си враг, но така стоят нещата. Хубавото върви ръка за ръка с лошото.
Докато страдате заедно с Дан Ламбърт в тресавищата на Луизиана, когато ви преследват ловци на глави, а животът ви е пълна каша и няма към кого да се обърнете за помощ, нито къде да отидете, освен в дълбокия мрак пред вас… не се страхувайте.
Вече съм ходил там.
И се върнах жив и здрав.
Робърт Маккамън
2 юли 2008 г.
малко след полунощ