Погледна в огледалото за обратно виждане.
За задницата му се беше залепила полицейска кола, чийто буркан светеше в синьо.
Дан познаваше добре истинския ужас — беше го изпитал в джунглите на Виетнам и когато Бланчард насочи пистолета си в него. Този път кръвта му се смрази и той се скова като манекен на витрина.
Сирената зави.
Заловиха го.
Дан завъртя волана надясно. Паниката заплашваше да скъса нервите му.
Полицейската кола го подмина и се изгуби от поглед зад завоя само след няколко секунди.
Преди да се сети, че може да спре и да обърне, Дан продължи до завоя и видя полицейската кола да отбива в аварийната лента на пътя. Черешовочервеният пикап се беше обърнал в канавката, а един от младежите седеше върху черния отпечатък, който гумите бяха оставили на асфалта, когато бе изгубил контрол над автомобила. Другото момче беше в тревата с наведена глава и притисната до гърдите му лява ръка. Дан мина покрай катастрофата и видя, че щатският полицай поклати глава, когато слезе от колата си, сякаш знаеше, че момчетата са извадили огромен късмет, че сега не са разпръснати като кървави парцали сред боровете.
Когато полицейската кола остана далеч зад гърба му, Дан отново ускори. От време на време пред очите му изплуваха черни точки, а слънцето продължаваше да е силно, въпреки че следобедните сенки започнаха да се уголемяват. Не беше хапвал нищо от закуска, а и беше повърнал цялото съдържание на стомаха си. Обмисли дали да не спре на следващата бензиностанция за шоколадче и нещо газирано, но не му се искаше да го прави, след като наблизо имаше щатски полицай. Продължи напред по опечения от слънцето път, който се виеше като змията на предмишницата му.
Минаваше километър след километър. Нямаше голямо движение, нито отпред, нито отзад, но вече беше започнал да се изморява постоянно да гледа в двете посоки. Стрелбата се повтаряше отново и отново в главата му. Замисли се за съпругата на Бланчард — тъкмо овдовяла — и двете му деца. През какво ли преминаваха сега. Започна да се страхува от онова, което може би го очакваше на следващия завой. Главоболието му се завърна с пълна сила и той отново се разтрепери. Жегата изпиваше последните му остатъци сила и съвсем скоро трябваше да спре някъде, за да си почине. Измина още няколко километра. От време на време боровата гора от двете страни на магистралата биваше разкъсвана от полета. По едно време Дан забеляза чакълен път вдясно. Намали, приготви се да завие в гората и да спи в пикапа си, но видя, че алеята отвежда на някакъв паркинг. Под две огромни плачещи върби се намираше боядисана в бяло малка църква. Една неголяма дървена табела, която имаше нужда от пребоядисване, гласеше: „Победата на окървавения баптист“.
Мястото не беше лошо. Дан зави по чакъления път, който беше пуст, и заобиколи църквата. Когато се скри от магистралата, изгаси двигателя и извади ключа от запалването. Отлепи мократа си тениска от седалката и полегна. Затвори очи, но смъртта на Бланчард постоянно се повтаряше в главата му и му пречеше да се предаде на съня.
Лежеше само от няколко минути, когато някой почука два пъти по пикапа му. Дан се изправи светкавично и примига замаяно. До отворения му прозорец беше застанал слаб чернокож мъж с издължено лице и бяла коса. Гъстите бели вежди над големите му абаносови очи се бяха събрали в една точка.
— Добре ли сте, господине? — попита непознатият.
— Да — кимна Дан, но все още беше малко дезориентиран. — Просто се нуждаех от почивка.
— Чух ви, че отбихте. Погледнах през прозореца и ви видях.
— Не знаех, че наоколо има хора.
— Е — отвърна мъжът и когато се усмихна, показа алабастрови зъби, които изглеждаха дълги като клавиши на пиано, — само аз и Господ сме вътре, говорим си.
Дан посегна да вкара ключа в стартера.
— По-добре да потеглям.
— Почакайте малко, не ви гоня. Дано не ми се разсърдите, но изглеждате доста изморен. Надалеч ли пътувате?
— Да.
— Според мен, ако човек е изморен, трябва да си почине. Добре дошли сте да дойдете вътре.
— Аз не съм… религиозен човек — отвърна Дан.
— Е, не съм казал, че ще ви изнасям служба. Ако трябва да бъда честен, някои хора казват, че проповядването ми е сигурен начин да задремеш. Казвам се Нейтън Гуин. — Мъжът подаде ръка и ветеранът я пое.
— Дан… — За момент не можа да измисли нищо, но най-накрая му хрумна едно име: — Фароу.
— Приятно ми е да се запознаем. Влезте вътре, можете да си полегнете на някоя пейка, ако желаете.
Дан погледна църквата. От години не беше влизал в такава. Някои от нещата, които беше видял — във Виетнам и след това — го бяха убедили, че ако съществува някаква свръхестествена сила, която управлява този свят, то тя мирише на сяра и поглъща невинна плът по време на обредите си.