— Така е. Но моят Господ, Исус Христос, ни учи, че трябва да нахраним пътуващите странници. — Гласът на Гуин беше станал леко напевен, все едно изнасяше служба. — На мен ми се струва, че сте точно такъв. Така че ако желаете да похапнете пържено пиле, което ще ви накара да чуете ангелския хор, само кажете и ще се уреди.
На Дан не му се наложи да мисли прекалено дълго, за да вземе решение.
— Добре. Ще съм ви много благодарен.
— Просто бъдете гладен! Лавиния винаги приготвя много храна в четвъртък вечер. — Гуин стана. — Ще отида да ѝ се обадя. Защо не си починете малко? Когато съм готов, ще дойда да ви повикам.
— Благодаря ви — отвърна Дан. — Наистина оценявам всичко. — Той легна на пейката, а свещеникът се върна в кабинета си. Пейката не беше легло, но чувството да се отпусне някъде беше много приятно. Затвори очи — потта изсъхваше по тялото му — и се опита да поспи няколко минути, в които образът на умиращия Емъри Бланчард нямаше да го тормози.
Преподобният Гуин се обади по телефона на съпругата си. Тя стоически изслуша новината за белия странник на име Дан Фароу, който щеше да се присъедини към тях за вечеря, макар че всяка вечер в четвъртък на гости им идваха синът им и снаха им от Мансфийлд. Лавиния каза на съпруга си, че всичко се нареждало чудесно, тъй като Терънс се обадил преди няколко минути, за да ѝ съобщи, че двамата с Амилия ще дойдат след седем часа. Обискирали някаква къща, в която се продавали наркотици, и синът им трябвало да се оправя с документацията.
— Това е нашето момче — каза Гуин. — Отсега предусещам, че ще бъде избран за шериф.
Свещеникът приключи разговора и отново се върна към подготвянето на проповедта си. В главата му светна една лампичка. Да покажеш доброта към пътуващия странник. Да, сър, това щеше да се впише чудесно!
Мистериозните начини, по които действаше Бог, го изумяваха. Човек не знаеше кога ще намери отговор на даден проблем; в неговия случай помощта беше осигурена от мъж, дошъл сам при него в сивия си пикап „Шевролет“.
Гуин взе един химикал, отвори Библията за справка и започна да нахвърля бележки за службата си в неделя сутринта.
4. Ръката на Клинт
— Две карти.
— За мен три.
— Една.
— Ох, ох! Не ми харесва това, господа. Е, раздаващият ще вземе три карти и ще види какво ще стане.
Играта на покер в задната стаичка на „Лиополдс Пул Хол“ в западния край на „Кадо стрийт“ в Шривпорт започна около два часа. Според часовника, закачен на напуканата стена в морскозелено, сега беше пет и четирийсет и девет. Някъде под сивата завеса на дима от цигари и пури се намираше квинтет от мъже, които държаха картите си около покрита с филц маса. Отвън, където бяха билярдните маси, се чуваха удрящите се една в друга топки, които звучаха като изстрели от пистолет, а от стария джубокс „Вурлицер“ „Кливланд Крошей“ крещяха за някаква сладка като мед мадама, но на човек можеше да му се стори, че вие каджунски акордеон.
Стаята беше същински парник. Трима от мъжете бяха по ризи, а четвъртият по тениска. Петият обаче не сваляше широкото си сако от преливащия от лилаво в синьо костюм. Все пак жегата го беше накарала да разхлаби възела на вратовръзката си и да откопчае яката на бялата си риза. До дясната му ръка беше оставена чаша с топящ се лед и някаква мътна течност. Също наблизо се намираше купчина с чипове на стойност триста и деветнайсет долара. Състоянието му се увеличи, намаля и отново се увеличи по време на играта, и точно сега беше влязъл в печеливша серия. Той беше онзи, който поиска една карта, напълно уверен, че държи ръка, която никой от останалите нямаше да може да пребори.
Раздаващият, един плешив чернокож мъж на име Амброуз, най-накрая прочисти гърлото си.
— От теб зависи, Ройс.
— Влизам с пет. — Ройс, мъж с голям корем, брада с цвят на пламък и глас, който наподобяваше цвъртенето на гризач, метна един червен чип върху купчината.
— Отказвам се. — Човекът до него, чието име беше Винсънт, хвърли картите си с лицето надолу и с нескрито отвращение.
Последва кратка пауза.
— Хайде, Джуниър — обади се Амброуз.
— Все още мисля. — Джуниър, със своите двайсет и осем години, беше най-младият на масата. Той имаше нездрав вид, издадена челюст и буйна червеникавокестенява коса. Бузите и тениската му бяха плувнали в пот. Джуниър се пулеше в картите си със стисната между зъбите му цигара. Погледът му прескочи на играча до него. — Мисля, че този път те пипнах, господин Късметлия.
Мъжът с лилаво-синия костюм беше погълнат от собствените си карти. Очите му бяха много светлосини, а лицето — толкова бледо, че на слепоочията му ясно се виждаха лилавите му вени. Приличаше на човек в средата на трийсетте. Тялото му беше стройно като фиданка. Черната му коса беше толкова добре сресана, че загатваше за мания. На перчема му имаше бяла ивица коса, която приличаше на светкавица.