Флинт стигна до возилото си — черен „Кадилак Елдорадо“ от 1978 г., който можеше да се похвали с трима-четирима предишни собственици. Предният му фар беше счупен, задната броня бе хваната с канап, предната врата беше огъната, а южняшкото слънце беше напукало и изпекло старата черна боя. В купето миришеше на мухъл, а окачването дрънчеше на всяка дупка като погребална камбана. Апетитът за хазарт на Флинт Мърто невинаги се увещаваше с победа — конните надбягвания, надбягванията с кучета и казината във Вегас прибираха парите му с бързина, която би ужасила един нормален човек, а той в никакъв случай не можеше да бъде наречен нормален.
Флинт вкара ключа в ключалката на вратата. Тя се отключи, но това не беше единственият звук, който чу — разнесе се и металическо изщракване много близо зад него — и той изведнъж осъзна, че ще трябва да плати за невниманието си.
— Полека, господин Късметлия.
Флинт усети върха на сгъваемия нож в десния си бъбрек. Издиша и дъхът му излезе като свистене между зъбите.
— Правиш много голяма грешка.
— Не думай. Хайде да се разходим. Тръгни към онази алея ей там.
Флинт се подчини. На тротоара нямаше много хора и Джуниър вървеше плътно до него.
— Продължавай да вървиш — нареди му заядливият мъж, когато завиха в алеята. Пред тях, в сенките между сградите, имаше телена ограда, а зад нея паркинг. — Спри — каза Джуниър. — Обърни се и ме погледни.
Флинт изпълни нареждането и застана с гръб към оградата. Джуниър стоеше между него и улицата и държеше ножа ниско до тялото си. Острието изглеждаше заплашително и като че ли мъжът го беше използвал и преди.
— Мисля, че късметът ти те напусна. — Очите на Джуниър все още бяха изпълнени с гняв. — Върни ми парите.
Флинт се усмихна студено, откопча лилаво-синьото си сако и почука два пъти с пръст по токата на колана си, на която с извити букви бяха изписани инициалите му. След това вдигна ръце.
— В сакото ми са. Ела си ги вземи, дечко.
— Ще те нарежа, мамка ти! Ще ти сторя неща, каквито никога не си виждал, човече!
— Така ли? Ще ти дам три съвета, дечко. Първо. — Флинт вдигна един пръст на лявата си ръка. — Никога не играй на покер с непознат. Второ. — Вдигна два пръста на дясната си ръка. — Никога не качвай на човек, който иска само една карта. И трето…
Нещо се размърда на гърдите на Флинт под бялата памучна риза.
Вратовръзката му се измести на една страна. През отвор в ризата, образуван от едно разкопчано копче, се показа малка като на джудже ръка, която беше тънка, бяла и безкосместа. Тя стискаше двуцевен деринджър6, насочен в корема на Джуниър.
— … когато нападаш човек — продължи Флинт, — никога, абсолютно никога не му позволявай да се обърне с лице към теб.
Джуниър зяпна насреща му.
— Господи — прошепна той. — Имаш… три…
— Клинт. Спокойно. — Гласът на Флинт беше рязък; деринджърът беше кривнал с няколко сантиметра надясно. — Хвърли ножа, дечко. — Джуниър беше прекалено изумен, за да реагира. — Клинт. Надолу. Надолу. Надолу. — Ръката се подчини и сега пистолетът беше насочен към коленете на Джуниър. — Ще станеш инвалид след три секунди — обеща му Флинт.
Ножът издрънча на посипания с пясък асфалт.
Флинт се намръщи и прибра двете си ръце в джобовете на панталона. Третата държеше стабилно деринджъра.
— Трябваше да се сетя, че така ще стане — каза той по-скоро на себе си. — Клинт, прибери пистолета в кобура.
Тънката ръка се скри в ризата му и Флинт усети как деринджърът се върна в малкия кобур под дясното му рамо. После ръката потрепери веднъж в мускулен спазъм и се отпусна на гърдите му, като мушна пръсти под токата на колана.
6
Някои малогабаритни пистолети се наричат „деринджъри“ на името на техния създател Хенри Деринджър.