— Защо говорите така, господин Фароу?
— Допуснах много грешки — отвърна Дан, но не обясни какви.
Мина известно време, през което от кухнята се разнесе приятната миризма на пържено пиле и гладът на ветерана се изостри още повече.
— Господин Фароу — започна преподобният Гуин, — извинете ме, че ще го кажа, но изглеждате като човек, който е преживял някакви неприятности.
— Така е, сър. — Дан кимна. — Много сте прав.
— Имате ли нещо против да споделите?
Дан погледна свещеника.
— Иска ми се да можех. Иска ми се да можех да ви кажа всичко, което преживях — във Виетнам и след като си тръгнах от онова проклето място — но това не може да оправдае стореното от мен днес. — Той извърна поглед, засрамен от състраданието на Гуин.
— Всичко, което сте сторили, може да бъде опростено.
— Не и от мен. Не и от закона. — Дан вдигна хладната чаша, затвори очи и я опря в челото си за няколко секунди. — Иска ми се да върна времето назад и да оправя всичко. Иска ми се да се събудя отново тази сутрин и да получа още един шанс. — Той отвори очи. — Животът обаче не работи така, нали?
— Не — отвърна свещеникът. — Поне не този живот.
— Не съм особено религиозен човек. Може би съм виждал прекалено много млади мъже да бъдат разкъсвани на парчета, които след това не са приличали на нищо човешко. Може би съм чувал прекалено много молби към Бог, които са оставали без отговор. — Дан изпи остатъка от чая си и остави чашата настрана. — Това може да ви звучи много цинично, преподобни, но за мен е факт.
— Мнението ми е, че ничий живот не е лесен — отвърна Гуин с намръщено изражение. — Нито на богатите, нито на бедните. — Той се люлееше лекичко и столът му проскърцваше. — Казахте, че сте нарушили закона, господин Фароу?
— Да.
— Ще ми споделите ли какво сте направили?
Дан си пое дълбоко въздух и бавно го изпусна. Цикадите се надпяваха в гората, като две от тях пееха в перфектна хармония.
— Днес убих човек — отговори той. Гуин спря да се люлее. — Един служител в банката в Шривпорт. Не исках да го правя. Случи се за секунда. Беше… като кошмар, от който исках да се събудя, но не можех. По дяволите, дори не съм особено добър стрелец. Изстрелях само един куршум и го убих. Разбрах, че съм го сторил в мига, в който видях къде съм го уцелил.
— Какво ви стори този човек?
Дан изведнъж осъзна, че се изповядва пред непознат, но искреният тон на Гуин го прикани да продължи.
— В интерес на истината, нищо. Имам предвид… банката искаше да ми отнеме пикапа. Превъртях. Просто ей така. Започнах да буйствам в кабинета му. Тогава се появи охранителят и ми извади пистолет. Отнех му го. Бланчард — мъжът, когото застрелях — извади оръжие от чекмеджето си и го насочи в мен. Чух как затворът му изщрака. После дръпнах спусъка. — Дан стисна подлакътника на стола и пръстите му побеляха. — Опитах се да спра кървенето, но не можах да сторя много. Бях засегнал артерия във врата му. По радиото чух, че е починал на път за болницата. Полицията ще ме залови рано или късно, но първо трябва да видя сина си. Искам да му кажа някои неща.
— Бог да се смили над вас — побърза да каже Гуин.
— О, аз не заслужавам милостта му — отвърна Дан. — Просто искам малко време, това е всичко.
— Време — повтори свещеникът. Той извади сребърния часовник от джоба си, отвори капачето му и погледна колко е часът.
— Ако не желаете да сядам на масата ви, ще ви разбера.
Гуин прибра обратно часовника в джоба си.
— Синът ми Терънс ще дойде всеки момент. Не ме попитахте какво работи.
— Не се сетих.
— Той е заместник-шериф в Мансфийлд — обясни свещеникът и думите му накараха Дан да настръхне. — По радиото казаха ли как изглеждате?
— Да.
— Терънс може още да не е чул, но може и да е. — Тъмните и изпълнени с емоции очи на Гуин срещнаха тези на ветерана. — Истината ли ми казахте, господин Фароу?
— Да. Само че не се казвам Фароу, а Ламбърт.
— Добре. Вярвам ви. — Свещеникът стана, като остави стола си да се люлее зад него. Влезе в къщата и повика съпругата си.
Дан също стана от стола си. Сърцето му биеше като лудо. Чу Гуин да казва:
— Да, господин Фароу го чака дълъг път и в крайна сметка няма да остане за вечеря.
— О, много жалко — отвърна Лавиния. — Пилето е почти готово!
— Господин Фароу? — В гласа на Гуин имаше лека следа от напрежение. — Бихте ли желали малко пиле за из път?
— Да, сър — отвърна Дан от предната врата. — С удоволствие.
Свещеникът се върна с хартиен плик с мазни петна по дъното. Съпругата му вървеше след него.
— Защо бързате, господин Фароу? Момчето ни няма да се бави много!