— Господин Фароу не може да остане. — Гуин подаде плика на Дан. — Трябва да стигне до… Нови Орлеан ли беше, господин Фароу?
— Точно така — отвърна ветеранът и взе плика с пържено пиле.
— Е, ужасно съжалявам, че няма да се присъедините към нас за вечеря — каза Лавиния. — Семейството ви ли ви чака?
— Да, чака го — отвърна Гуин. — Хайде, Дан, ще ви изпратя до пикапа ви.
— Внимавайте по пътя — продължи жената, но не се върна в кухнята, а остана на верандата. — Понякога се случват странни неща на него.
— Да, госпожо, ще внимавам. Благодаря ви. — Двамата със свещеника отидоха при пикапа, а Лавиния се прибра в къщата. — Защо ми помагате? — попита Дан.
— Искахте малко време, нали? Осигурявам ви го. Гледайте да успеете да стигнете там.
Ветеранът се качи в пикапа и запали двигателя. Едва сега видя, че част от изсъхналата кръв на Бланчард все още е по волана.
— Можехте да почакате малко и да ме предадете на сина си.
— Какво? И да изплаша Лавиния до смърт? Да рискувам момчето ми да бъде наранено? Не, сър. Бездруго ми се струва, че сте преживели достатъчно неприятности днес, няма нужда да добавям още. Искам обаче да ме чуете много внимателно. Разумно би било да се предадете веднага след срещата със сина ви. Полицаите не са диваци, те ще изслушат историята ви. Бягането само ще влоши положението ви.
— Наясно съм с това.
— Още нещо — каза Гуин с ръка на рамката на прозореца на вратата. — Може да не сте религиозен, но ще ви кажа една истина — Бог е способен да прати човек по много пътища и в много домове. Не е важно къде сте били, а накъде сте се насочили. Разбирате ли какво ви говоря?
— Така мисля.
— Вземете го присърце. Сега вървете и успех.
— Благодаря ви. — Ще имам нужда от него, помисли си Дан и включи на задна.
— Довиждане! — Гуин махна с ръка от вратата и отстъпи назад. — Дано Бог е с вас.
Дан кимна и излезе на заден ход по алеята от пръст, която водеше от къщата на свещеника до напукания асфалт на магистрала 175. Гуин го изпрати с поглед, докато излезе на пътя и включи на първа скорост. Свещеникът вдигна ръка за довиждане. Дан отново потегли на юг, но този път беше отпочинал, с ясно съзнание, не изпитваше болка и разполагаше с хартиен плик с пържено пиле на седалката до него. Бе изминал около километър и половина от къщата на Гуин, когато от завоя се подаде кола и го подмина — движеше се на север. Зад волана ѝ беше млад чернокож мъж, а на седалката до него — чернокожа жена. Дан стигна до завоя и даде малко повече газ на пикапа. Дано Бог е с вас, помисли си той. Но къде беше Бог този следобед в три часа?
Дан бръкна в хартиения плик и си извади бутче, което задъвка, докато шофираше по вития селски път в сърцето на Луизиана. Слънцето продължаваше да залязва на запад, а километрите се увеличаваха. Насочи мислите си към онова, което му предстоеше. Ако поемеше на изток и се включеше в другата магистрала, щеше да стигне в Александрия след около час. Ако останеше на тази — на по-бавния маршрут — щеше да пътува два пъти по-дълго. Слънцето щеше да се скрие напълно след около половин час. Полицията със сигурност щеше да наблюдава къщата на „Джаксън авеню“, а колите им разполагаха с много силни прожектори. Не можеше да рискува дори да мине оттам. След колко време полицията щеше да се откаже от наблюдението? Можеше да обмисли да се предаде, след като поговори с Чад, но в никакъв случай не искаше синът му да го вижда с белезници. Въпросът беше как да се срещне с него, без да бъде заловен преди това от полицията.
На юг от едно малко село на име Белмонт Дан отби на една бензиностанция на „Тексако“, купи бензин за пет долара, джинджифилова бира „Бъфало Рок“, с която да прокара чудесното пържено пиле, и пътна карта на Луизиана. Сивокосата жена, която прибра парите му, беше прекалено погълната от списанието си „Соуп Опера Дайджест“, за да му обърне голямо внимание. Дан включи фаровете на пикапа в знойната вечер и продължи по магистрала 175, която се свързваше с магистрала 171, на която асфалтът беше по-добър. В град Лийсвил, където му се наложи да спре на светофара точно пред полицейския участък, той зави наляво по източна магистрала 28, която водеше направо в Александрия. Оставаха му още петдесетина километра.
Страхът започна отново да пропълзява в него. Тъпата болка в главата му се завърна. Падна пълен мрак, а сърповидната луна се издигна над дърветата. Нямаше голямо движение, но всеки комплект фарове в огледалото за обратно виждане опъваше нервите му.
Колкото повече се доближаваше до Александрия, толкова повече се съмняваше, че мисията му е изпълнима. Въпреки това трябваше да опита, защото ако не го стореше, щеше да е просто един загубеняк.