Подмина една табела, на която пишеше: „АЛЕКСАНДРИЯ 29 КМ“.
Полицията ще е там, помисли си Дан. Ще ме спипат, преди да стъпя на стълбите на верандата. Дали подслушват и телефона? Ако се обадя на Сюзан, тя дали ще ми даде да разговарям с Чад, или ще ми затвори?
Реши да не ходи до къщата. Трябваше да има друг начин, но не можеше да обикаля в кръг.
На следващата табела пишеше: „АЛЕКСАНДРИЯ 16 КМ“.
Дан нямаше представа какво да прави. Светлините на града се виждаха на хоризонта. Измина още три километра. Тогава видя един светещ знак между дърветата вдясно — „МОТЕЛ П ЧИВ А“ — и вдигна крака си от педала на газта. Намали, когато наближи отбивката за мотела. Поколеба се още известно време, но накрая реши да слезе от магистрала 28 и насочи пикапа по черния път, от двете страни на който имаше хилави борове и ниски палми. Светлината на фаровете му разкри боядисани в зелено къщички, разположени между дърветата. Една червена дървена стрелка, на която пишеше „ОФИС“, сочеше в посоката, в която се беше насочил. В никоя от къщичките не светеха лампи. Покривите на някои от тях изглеждаха готови да се срутят при следващия по-силен вятър. Площите наоколо бяха неподдържани и обрасли в трева, а няколко люлки висяха и ръждясваха до западнал кът с маси за пикник. Алеята отвеждаше до боядисана в същия отровнозелен цвят къща. Край нея беше паркирано ръждясало комби. На верандата светеше жълта лампа против насекоми. Прозорците също светеха. Явно мотел „Почивка“ беше отворен.
Дан изгаси двигателя и видя, че някой погледна през прозореца към него, след което се скри. Тъкмо слизаше, когато чу скърцането на пантите на комарник.
— Здравейте — поздрави го някакъв мъж. — Как сте?
— Добре — излъга Дан. Пред него стоеше слаб, зъбат тип, висок около метър и деветдесет и пет, чиято тъмна коса като че ли беше подстригана с купа на главата му, при това с тъпа ножица. — Имате ли свободни стаи?
Мъжът, който беше облечен в сини дънки и черна хавайска риза с оранжеви цветя по нея, изпръхтя от смях.
— Та ние други нямаме — отвърна той. — Влизайте и ще ви уредим.
Дан го последва по скърцащите стълби на верандата. Чуваше някакво дълбоко и протяжно квакане — жаби, предположи той. Като че ли бяха стотици, при това някъде наблизо. Дан влезе в къщата след човека, който отиде до бюрото в мрачна малка дневна и извади бележник и химикал.
— Така — каза мъжът и предложи усмивка, която спокойно можеше да послужи за отварачка на бутилки. — Готови сме да свършим малко ра’ота. — Той отвори бележника, който играеше ролята на регистрационна книга. В него бяха написани само няколко имена. — Казвам се Хармън Дикейн. Радвам се, че сте решили да ни гостувате.
— Дан Фароу. — Двамата се ръкуваха. Дланта на Дикейн беше мазна на допир.
— Колко нощи, господин Фароу?
— Само една.
— Откъде сте?
— От Батън Руж — реши да отговори Дан.
— Доста далеч сте от дома, а?
Дикейн записа грешната информация. Изглеждаше толкова развълнуван, че ръката му трепереше.
— Разполагаме с много приятни къщички, наистина приятни и удобни.
— Чудесно. — Дан се надяваше в тях да е по-хладно, отколкото в къщата, която можеше да послужи за парна баня. На надраната масичка за кафе стържеше вентилатор, който очевидно не можеше да спечели тази битка. — Колко? — Той посегна за портфейла си.
— Ами… — Дикейн се замисли и набръчка тясното си чело. — Шест долара устройват ли ви?
— Седем долара. Предварително плащане, ако обичате.
Дикейн се стресна. Гласът на жената му подейства като силен удар с камшик. Тя се беше появила от един коридор, водещ към задната част на къщата, и изпепеляваше с малките си тъмни очи Дан.
— Седем долара — повтори тя. — Не приемаме чекове и кредитни карти.
— Това е съпругата ми — представи я Дикейн, чиято усмивка се беше изпарила. — Хана.
Жената имаше червена коса, която се спускаше на ситни къдрици върху мускулестите ѝ рамене. Ръбестото ѝ ъгловато лице беше привлекателно колкото буца варовик. Носеше раздърпана, лавандулова на цвят рокля и гумени чехли. Беше висока около метър и петдесет, с широк ханш и крака като бели стволове на дървета. Държеше сатър, а по пръстите ѝ лъщеше кръв.
— Седем долара да са — съгласи се Дан и плати на мъжа. Парите отидоха в метална кутия, която веднага беше заключена с един от ключовете на ключодържателя на колана на Дикейн.
— Дай му номер четири — каза Хана. — Тя е най-чиста.