— Да, скъпа. — Дикейн взе ключа от стената, на която висяха още шест ключа.
— Дай му вентилатор — инструктира съпруга си жената. Той отвори един килер и извади подобен на онзи, който вече водеше борба с жегата. — Също и възглавница.
— Да, скъпа. — Дикейн се наведе отново в килера и извади възглавница без калъфка. Дари Дан с нервна усмивка, която не успя да скрие болката в очите му. — Номер четири е много приятна и удобна къщичка.
— Има ли телефон? — попита Дан.
— Телефонът е тук — отвърна жената и посочи със сатъра апарата върху масичката в ъгъла. — Местните разговори струват петдесет цента.
— Александрия за междуградски ли се води?
— Не сме в Александрия. Ще ви струва долар на минута.
На Дан му стана ясно, че госпожа Дикейн ще засече разговора му до секундата. Не можеше да се обади на Сюзан, докато тази харпия слухтеше зад него.
— Наоколо има ли уличен телефон?
— На бензиностанцията на три километра нагоре по пътя — отвърна тя. — Ако въобще работи.
Дан кимна и погледна сатъра в ръката ѝ.
— Месо ли режете?
— Жабешки бутчета.
— О. — Той кимна отново, сякаш отговорът ѝ беше изключително логичен.
— От тях преживяваме — обясни госпожа Дикейн и долната ѝ устна се сви. — Няма никакви пари в това проклето място. Продаваме жабешки бутчета на един ресторант в града. Събираме ги от близкото езеро. — Тя отново посочи със сатъра към задната част на къщата. Дан забеляза капките кръв по острието. — Как казахте, че ви е името?
— Фароу. Дан Фароу.
— Аха. Е, господин Фароу, някога виждали ли сте проклет глупак? — Жената не изчака да получи отговори. — Ето един точно пред вас. А чували ли сте за проклет глупак, купил скапан мотел близо до блато, който след това вложил и последния си цент в проклетата Приказна страна?
— Скъпа? — Гласът на Хармън беше много тих. — Моля те.
— Хич не ми се моли — изсъска госпожа Дикейн. — Смятах, че досега ще започнем да вадим някакви пари, но не, съпругът ми е проклет глупак и съм затънала до шия в жабешки бутчета!
— Ще ви покажа къщичката ви. — Хармън тръгна към вратата.
— Внимавайте къде стъпвате! — подхвърли предупредително Хана Дикейн на Дан. — Проклетите жаби се множат като луди в онова блато. Има стотици от тях наоколо. Защо не покажеш на госта ни Приказната страна, а, Хармън? — Жената сякаш не изричаше думи, а заливаше с киселина съпруга си.
Той увеси рамене и излезе от къщата. Дан хвърли последен поглед към сатъра на госпожа Дикейн, преди да го последва.
— Пожелавам ви приятен престой — провикна се тя, когато излезе през вратата.
С вентилатора и възглавницата в ръце, Хармън се качи в пикапа, а Дан седна зад волана. Собственикът на мотела изпуфтя и изсвири с нос като чайник на бавен огън.
— До номер четири се стига по този път — посочи с брадичка той. — Завийте надясно.
Дан така и направи.
— Тази жена постоянно се заяжда с мен — оплака се Хармън. — Провалих се, какво да направя? Не съм първият неуспял мъж в света. Няма да съм и последният.
— Така е — съгласи се Дан.
— Дотам се стига по този път. — Хармън посочи една обрасла с трева пътека, която се виеше в гората.
— До къщичката ли?
— Не, до Приказната страна. Къщичката ви е точно отпред.
Светлината на фаровете разкри отчайваща на външен вид, зле боядисана в зелено барака, на която поне покривът изглеждаше здрав. На черния път между пикапа и къщичката имаше цял рояк жаби, около трийсет на брой. Дан натисна спирачките.
— По дяволите, смачкайте ги, хич не ми пука — обади се Хармън.
Дан се опита да ги заобиколи. Някои от жабите изкрякаха и заскачаха в търсене на по-безопасно място, но други като че ли бяха хипнотизирани от фаровете и посрещнаха смъртта си вцепенени. Той паркира пред къщичката и последва Дикейн вътре. Жабите крякаха тихо и ритмично.
Дан не очакваше много и не остана разочарован. Къщичката миришеше на мухъл и дезинфектант. Имаше чувството, че не може да диша заради натежалата горещина вътре. Дикейн включи лампата и пусна вентилатора, който застърга, сякаш перката му беше на път да се откъсне и да отлети. Матракът на леглото нямаше чаршаф и такъв не беше предложен. Дан погледна в банята и видя две жаби с размерите на юмрука му на плочките под душа. Дикейн ги хвана и ги изхвърли през задната врата. След това даде ключа на госта си.
— Къщичките се освобождават в дванайсет. Тъй като не сме претоварени, можете да поостанете малко повече.
— Така или иначе ми се налага да си тръгна рано.
— Добре. — Хармън беше сложил калъфка на възглавницата и бе насочил слабия полъх на вентилатора към леглото. — Нуждаете ли се от нещо друго?